ВАЖНО! ЗА МЕН…

Ето един обществен експеримент! Ще проверя каква е готовността за сътрудничество между творците в България и доколко фейсбук спомага за сътрудничеството. Пиша пиеса! Ще публикувам тук един монолог от нея. Нека видим дали ще прояви към нея интерес някой професионалист. Дали ще възбуди желание за съвместна работа у някой режисьор, актьор, директор на театър или драматург. Ако такъв се появи – ще се успокоя; това ще ми докаже, че в България има предприемчиви и будни хора. Ето го и монолога. Не претендирам за неговата изключителност. Изключителна ще е само реакцията. Ако я има. Защото само великият читател създава великите писания. Ето:

СЦЕНА- монолог
Той стои пред огледалото. Наблюдава лицето си. Опипва го. Напряга мускулите си. Пред огледалото претърпява метаморфози – те са вътрешно негово преживяване (трябва да се изрази силната разлика между това, което виждат другите – те виждат един човек, защото очакването им за него е като за един, единен и сравнително непроменим човек, а той вижда себе си във всеки миг различен – вижда се ту дебел, ту слаб; ту млад, ту стар; ту грозен, ту хубав). Надува корема си и се прегърбва, променя се драстично от това, лицето му се състрарява – защото ъглите на устата увисват, очите се притварят. След това отново приема енергичен и наперен вид.
Той: Единственият ми истински живот е пред огледалото. Срещите с тоя непознат, който съм аз….Но да виждам себе си ме успокоява. Като среща със стар познат…най-стария познат. Само да погледам малко по-дълго в огледалото и си давам сметка, че не го познавам.
И как се променям само! Ту съм млад и хубав…ту се виждам стар и грозен…слаб ли съм или дебел? Лицето ми грозно ли е или красиво? Би ли могъл да ме хареса някой? Но не кой да е, а който и аз харесвам? Всъщност – аз не харесвам ли само тия, които харесват мене? Не – има такива, които прекалено ме харесват, но пък аз тях – не.
Но ако някой никак не ме харесва…и аз започвам да не го харесвам…Колкото и прекрасен да е…
А аз харесвам ли се? Не се ли харесвам само чрез харесването на другите…Харесвам се ако ме харесват. Е, с известни съмнения, естествено!
И не е ли абсурдно да размишлявам за тия неща…на тия години?! Някой би казал – ама че смешен престарял тийнейджър! Нарцис!
Но аз мисля, че да се вълнува от себе си – това е най-висшето право…и задължение за Живия човек! Не се вълнуват от себе си тия, които са се превърнали от хора в елементи. Части от Механизма. На обществото. Те не живеят своя живот за себе си, а функционират – като правилни и стабилни зъбни колела. А зъбните колела не мислят за себе си. Те се подържат само за да са изправни. Ах, ах, Боже! Хора в изправност!
А аз мисля за себе си, вълнувам се от себе си…И мисля, че така…и само така мога да бъда добър – защото така ще мога да мисля и да се вълнувам и за другите. Каквото не можеш да правиш за себе си – не можеш да го направиш и за другите. Ако към себе си си безразличен – как ще си чувствителен за вълненията на другите? А и защо решихме, че добър е тоя, който е лош и безразличен към себе си, а отдаден на другите? И даже не на другите, на отделните Други хора…А на обществото…на Механизма…Проклети религии!
Аз просто се променям. И се вълнувам от това.
Ето – сега примерно (прави грозна гримаса, прегърбва се, издува корема си) съм грозен, не се харесвам.
Аз един човек ли съм или в мене се крият много хора? Ето ме – слаб и висок (източва се, изпъва се, гълта корема, напряга мускули), ето ме обикновен (застава съвсем свободно), ето ме стар и грозен (отпуска се съвсем, даже прави необходимото за да се загрози – отпуска лицевата мускулатура, в миг се почувства като старец и това му проличава). …
…В един миг мога да се почувствам като старец…в следващия – като младеж! Каква стихия от различни настройки е човек! Какъв объркан тайфун от противоречиви нагласи! Трябва само по-твърдо да си каже: Аз съм умен и енергичен човек – и започва така да се чувства, а след секунди – и така да изглежда. Хм, някой ще каже – това обаче е само в главата му! А има ли нещо друго…нещо извън главите ни? Не сме ли само и единствено такива, каквито се чувстваме? Не се ли объркват другите, като не забелязват дълбоките ни промени? И не ги забелязват само защото почти не се интересуват от нас? И гледат на нас като на неизменчиви предмети? Защото така им е по-удобно?
Колкото по-малко те обича човек – толкова по-малко забелязва главоломните промени, които се извършват у тебе във всеки миг. А ако и ти не се обичаш – и ти не ги забелязваш. Гледаш на себе си като на непроменчив, бездушен, солиден предмет. Уф, че противна работа! Така се остарява!
Май обаче така е по-лесно. Трас-прас – набързо да преживеем живота, да сме стабиуни, непроменливи, обикновени – като пернишки винкели. Нали така? Не, аз няма да го постигна. И не искам.
А за хората това да се променяш не е добре. Добрият човек…Може да се каже, че добрият човек е непроменливият! Хората знаят какво могат да очакват от него и им е добре. Столът е там в ъгъла и става за сядане. Това е успокоително. Столът е добър…Как бихме се почувствали, ако видим стола да седи зад пианото и да свири? Или ако го видим през прозореца, как ни маха от бяла лимузина, заминавайки за Бразилия? Няма да се почувстваме добре. Ще кажем – това е лош стол, лош стол, гаден стол! Непостоянен и неверен стол!
Но човекът не е стол!

Калин Терзийски

https://www.facebook.com/kalinnikol