Владимир Каролев: Четох Библията и ковах пирони във „Фермата“

V Живея в София, иначе съм роден на 31 юли 1961 г. във Варна. Завърших УНСС със степен магистър по „Международни икономически отношения” през 1986 г. През 1993 г. се дипломирах със степен магистър по „Бизнес администрация” от университета на Албърта.
V Работил съм в Института по икономика и организация на металургията като старши консултант; като мениджър и старши мениджър; изпълнителен директор на инвестиционния фонд ECM. В момента съм управляващ съсобственик на Балканска консултантска компания, която развива дейност в областта на корпоративните финанси и чуждестранните инвестиции.
V Преподавам „Управление на инвестициите“ в магистърската програма на City University of Seattle.
V Владея руски и английски език. Хобитата ми са моторните спортове, гмуркане и сноуборд, пише в автобиографична справка за себе си Владимир Каролев.

– Г-н Каролев, инвестиционният банкер, политикът, икономически съветник на НДСВ и на министри стана селянин. Какво правихте и как се чувствахте в телевизионния формат „Фермата“?

– Бях поканен от продуцентите Иван и Андрей да участвам като състезател. Отказах да се боря за голямата награда по две причини. Първо, нямах толкова време да съм в играта. Този, който ще спечели, ще е във формата три месеца. Второ, не съм на правилните години и с релевантен опит, който да ми даде шанс да спечеля такава дълга битка в такъв формат. Не че не можех да победя в някоя игра, но всички мъже във „Фермата“ са с по-подходящи умения от моите. А и повечето са много по-млади от мен. Но понеже много харесвам продуцентите, приех да съм старейшината на „Фермата“ за няколко седмици. И без това съм най-възрастният.

– Ако приемем тази ви авантюра за вид духовна почивка, имахте ли време да четете нещо между плевенето и косенето?

– Да. Четох често Библията. Поради което моята вече е омачкана като халваджийски тефтер.

– Това фанатична религиозност ли е, или търсене на още културни пластове?

– Не обичам думата „религиозност“, защото много попове, не само в България, въобще не са духовни. За тях това занимание е професия и бизнес. Да, вярващ християнин съм. Дори на хората от „Фермата“ на няколко пъти давах практични примери от Библията. А  Евангелието на Йоан започва с „В началото бе словото“. Без словото, без да четеш, и то често, не можеш да постигнеш много в живота.

– Ако приемем обаче фройдистката теория, че всичко е заложено в детството, какво беше вашето?

– Роден съм във Варна 1961 година, защото майка ми Виолета е решила да роди при родителите си, които живееха във Варна. Но по това време моите родители са живеели в Пловдив. Бяха инженери. Работеха в Комбината за цветни метали (КЦМ). Затова първите ми 5 години бяха в Пловдив, във ведомствените блокове на КЦМ на улица „Капитан Райчо“. Това беше близо до арменската махала и  до хотел „Тримонциум“. След това майка ми спечели конкурс за преподавател към катедра „Цветна металургия“ на Химико-технологичния институт и се прехвърлихме в София. Там се и пенсионира като професор и шеф на катедрата. Баща ми, проф. Асен Каролев, също е старши научен сътрудник – аналитичен химик, и доктор на науките.

– Не научихте ли някакви арменски мурафети от махалата под Рахаттепе, на какво играехте там?

– Не, но имаше много вкусни храни. Оттогава знам, че арменската кухня е много вкусна. Те имат много сладки неща, а аз много ги обичам. Играехме на всички игри от онова време. Спомням си, че като дойдохме в София, децата много ми се смееха, защото мятах стъклените топчета с палец, по пловдивски, а не през показалците с двете ръце. Баща ми ми е разказвал, че в нашия вход в Пловдив е живял Гунди, докато „Ботев“ (Пловдив) е бил на издръжка към КЦМ. Още от онова време ми е голямата любов към „Левски“. Тя през последните десетина години понамаля заради неправилното според мен управление на клуба.

– Как ви се отрази преместването в София, какви бяха ученическите ви години?

– Първите години много се местехме – бяхме на квартира в „Лозенец“, в „Западен парк“. Живял съм и в първия панелен блок на „Младост“ – три входа по 8 етажа, които „Кремиковци“ построи до Окръжна болница. Беше металургичен блок. В централния вход бяха инженерите, в другите два – работниците и служители. Когато пуснаха блока, в „Младост“ още нямаше училище. Затова ходех пеша до село Дървеница през градините и гробищата. Когато станах трети клас, откриха първото училище в „Младост“ – 125-о. Не беше по-далеч от нас и след година се преместих в 118-о, което бе на 100 метра от блока, в който живеех. След 7. клас се пробвах да вляза в Английската езикова гимназия, но не успях да се класирам. Приеха ме обаче в Руската. Нея завърших.

– Всичко това съпътствано ли беше от лудории и наказания?

– От дете съм много самостоятелен. Даже до крайност. Оттогава не търпя, когато видя нещо, което смятам за нередно. Никога не ме е интересувало ще ме накажат ли, или няма да ме накажат. Баща ми ми е разказвал, че в детската градина хлапетата много са ме обичали, защото винаги съм се застъпвал за тях. Ако някой не е искал да яде мляко с ориз примерно, а лелките са настоявали, аз съм викал: „Остави го на мира, лельо!“. Същото беше и в училище. Аз не разбирах защо трябва да се строяваме и да ходим на манифестации. И в шести клас се явих в училищния двор за една манифестация не по костюм, а по пижама. Е, не беше затворническа – на райета, но беше цветна и много шарена.

– Какво се случи след това?

– Намалиха ми поведението. Аз бях и много добър ученик. Затова много неща ми се прощаваха. Аз и в казармата не разрешавах на старите войници да ме карат да върша неща, които уставът не позволява – примерно да лъсна нечии обувки. Казвал съм: „Съжалявам, ама няма да ти лъсна обувките!“. Затова пък редовно бях наряд, чистех тоалетните и режех лук в кухнята, та „да ми дойде умът в главата“.

– Колко е вярна историята, че точно докато служите в Мусачево, са ви вербували за сътрудник на ДС под псевдонима Камен?

– Истината е много проста. Аз исках да стана парашутист като войник. Като малък, когато съм ходил с майка и татко до КЦМ, ведомствените автобуси минаваха точно покарай летището и вертолетите. И аз карах баща ми да ходим там да ги гледаме. Исках да стана парашутист, само че за тази цел по онова време трябваше да се карат курсове към Организацията за съдействие на отбраната. Аз обаче се провалих не от страх, а защото имам проблеми с вестибуларния апарат. Не се справих на въртележките. А и защото бях с намалено поведение за една друга моя глупост. (Учителят по пеене – другарят Буюклиев, който ме тормозеше да пея, а аз нямам никакъв глас, си беше забравил ченето на пианото и аз го изхвърлих през прозореца. Той ме видя, наби ме. И правилно. И ако не бях пълен отличник, щяха да ме изхвърлят от Руската гимназия.) Та като видях, че няма да стана парашутист, на последната комисия разбрах, че ще ме разпределят в Ямболско да ставам танкист. Нямахме особени връзки. Макар че и майка, и татко бяха членове на БКП, никога не са били даже членове на комитет, камо ли пък партийни секретари. Братовчед на майка от Русе – вуйчо Ваньо Бахчеванов, беше морски офицер и шеф на военното контраразузнаване на флота. Той ме уреди с връзки да служа в Мусачево – там всички бяха супервръзкари. То беше поделение за радиоразузнаване, но беше като училище. Имаше шест месеца школа. След това се седеше на подслушване. Приемах гръцки, турски и американски емисии и позивни от кораби и самолети. Това е допирът ми до контраразузнаването. Обявил съм награда, но така и никой не я е спечелил – да види някъде и да покаже и една буква, написана от мен. Аз нямам работно досие. За съжаление, законът е такъв, че ако имаш досие, което ти е правил някой офицер, и нищо да не си писал, пак те водят, че имаш принадлежност към ДС.

– Тази контраразузнавателна дейност не е ли по-скоро повод за гордост?

– Зависи. Аз даже не знаех първоначално, че вуйчо ми ме е вкарал в Мусачево по линия на ВКР. Тази история се появи за първи път, когато станах кандидат за общински съветник с НДСВ и започнах да громя Софиянски и тогавашното СДС за заменките и обществени поръчки. И изведнъж се появи: „Владо Каролев – сътрудник на ДС“. Мислех, че лъжат нещо. Поисках справка от МВР и ми казаха, че няма такова нещо. И тъкмо тръгнах да ги съдя, наех си адвокат. Адвокатът ме пита дали нямам досие, докато съм бил в Мусачево. Не знаех. Подадох молба до Военния архив и излезе, че имам картонче, писано на машина от офицера ВКР Йовчев, където съм назован агент Камен. Спокоен съм пред съвестта си.

– Всички знаят, че сте завършили икономическия институт „Карл Маркс”, но малцина са наясно с медийните ви пристрастия.

– Винаги съм се интересувал от писането, а то всичко започва от четенето. Малко хора знаят наистина, че освен външна търговия съм завършил и икономическа журналистика факултативно. И много се чудех дали да започна по разпределение във външнотърговско предприятие, или да работя като журналист. Даже бях на стаж във вестник „Спорт“. Май не ми се получи с журналистиката, защото и там трябваха повече връзки по онова време. А ако завършиш МИО, имаше разпределение. Така се озовах в „Рудметал“.

– А как попаднахте за специализацията си в Албърта?

– Както попаднах след това в Англия, както скоро на 56 години ще отида да уча в SDA Bocconi в Милано – задочно ще правя докторантура. До 1989 г., когато паднаха изходните визи, не  съм ходил никъде на Запад. Бях ходил на бригада в Москва като студент, в Унгария, при брат ми, който беше студент в Дрезден в  ГДР. Аз по време на падането на Стената вече бях хоноруван асистент по МИО и се занимавах с наука в изследователски институт. Знаех, че в САЩ, Канада, Англия има магистратури по бизнес администрация. И знаех, че ако изкараш висока оценка на тестовете, университетите дават стипендии – особено на по-„екзотични“ студенти. Бях вторият български студент в този университет. Първият – Сашо Бачваров, също е мой състудент от катедра МИО на УНСС (ВИИ „Карл Маркс” едно време). Приеха ме в четири университета. Избрах Албърта, защото ми дадоха пълна стипендия, а и е райско място. Това е най-богатата провинция на Канада. Там са петролът и златото. Цяла София и днес няма толкова спортни съоръжения, колкото има само в този университет, защото 1988 г. там е била Световната студентска универсиада.

– Как попаднахте в политиката, кой ви покани?

– Защото съм инвестиционен банкер, много често имам работа в Лондон. По тази линия знаех, че един от синовете на Симеон Сакскобургготски – Кирил, е също инвестиционен банкер в една от най-големите банки. Не го познавах. Аз съм с десни убеждения. Симпатизирах силно на СДС, докато не схванах, че Иван Костов е с абсолютно леви възгледи, а водещи политици на партията му се корумпираха предимно чрез работническо-мениджърски приватизации и разни схеми за неплащане на мита и акцизи. Точно през Жан-Виденовата зима на стачки, когато беше ясно, че ще има избори и че СДС ще ги спечели, мой познат поиска да уредя воаяж на Костов по банките на Лондон – да се представи, да чуе какво ще му кажат. И го заведох. В една от банките работеше Кирил. Така влязох в контакти с него. Костов обаче се отказа да ходи точно в тази банка. Малко след това Кирил стана съветник на президента Петър Стоянов. И той ме потърси при едно от пътуванията си в България. Даже аз го запознах с голямата дъщеря на Иван Костов Яна, която, между другото, е много умна и образована жена. Това бе малко след 1997 г. През пролетта на 2001 г. чувам, че царят ще се връща, но не съм и мислил да се занимавам с политика. И защото бях много активен по линия на движението „Великден“, ме потърси Миро Севлиевски. Попита ме дали съм царист, или костовист. Казах му, че не съм костовист – бях започнал публично да говоря срещу нещата, които прави Костов, но не съм и царист, защото не познавам Негово величество, а и ми е все тая дали ще е царство, или република (вече не ми е все тая, но това е друга тема). Така участвах в създаването на икономическия екип на НДСВ и в предизборната кампания 2001-ва. Към края на 2002-ра, началото на 2003-а започнах леко да се разочаровам. Не от царя. На него все повече и повече съм му фен. Много хора обаче се прилепиха към него за келепир. И понеже много хора ме критикуваха, че не се ангажирам по-активно с политика, а много приказвам, станах общински съветник от НДСВ в София. Минаха години, НДСВ съвсем се маргинализира и аз реших да се кандидатирам за кмет, знаейки, че нямам никакви шансове. Направих го, за да мога да говоря публично по теми, които са важни за София. Да се прекъснат заменките „кон за кокошка“. Навлякох си гнева, например на Христо Стоичков. Вместо да плати 300 000, се бръкна с 1 милион за имотна сделка, макар че те май не бяха за него тези заменки, а негови псевдоприятели ги използваха. Даже на следващите избори за кмет пак ще се кандидатирам, за да мога да говоря.

– Какво е семейството ви?

– Със съпругата ми Йорданка сме женени от 30 години, запознахме се в института. Тя е директор на застрахователна агенция. Синът ни Александър е на 28 години. Банкер е в Лондон. Дъщеря ни Виктория е на 24 години, пролетта завърши Американския университет в Благоевград и замина да работи няколко месеца в Испания. През октомври обаче ще се върне в България.

– Запален сте по спорта, какво не сте пробвали още?

– Имам недостатък – много бързо се паля по нещо, но бързо се насищам. Затова и никога не можах да стана професионален спортист, макар че съм пробвал гимнастика, футбол, плуване, бил съм рулеви покрай гребните занимания на брат ми. Играех много активно тенис,  на ученически състезания по ски съм ходил, много запален сноубордист станах, карам предимно в гората и даже си счупих тазобедрена кост  2006-а, на 38 години почнах да играя таекуондо и стигнах до син колан с червена лента. Гмуркам се вече до 50-60 метра. Искам да реализирам и детската си мечта и да полетя по сериозно с парапланер, че сега само от време на време с тандем го правя. Карам и мотори.

– Непрекъснато сте в конфликт със зелените и Тома Белев, това нещо лично ли е?

– С Тома Белев и с някои от хората, с които прави „зелен” бизнес, стана лично. Той и хора около него използват зелената кауза, за да си правят личен бизнес. И често каузите им са маргинални, като парите отиват в личните им джобове.

 Не във „Фермата“, в офиса ви има страхотна библиотека. Откъде е тази любов към книгите?

– От дете ми е, четях много. И семейна традиция. Вкъщи имам доста книги. Чичо ми – Стоян Каролев, беше професор по литература, критик и поет. Съпругата на чичо ми пък бе Димка Дебелянова, племенница на Димчо Дебелянов. Те имаха невероятна библиотека – една стая с книги от горе до долу. Даже и по земята. Чичо беше приятел с творци като Емилиян Станев, Радой Ралин. Покрай него и баща ми съм ходил и у Радой Ралин, и у Емилиян Станев. Единият ми първи братовчед Свилен Каролев също беше литератор в института на БАН. Неговата съпруга – Светла Каролева, е от най-добрите преводачи от френски и английски. Главен редактор е на превода на Библията на български. Другият ми братовчед Калин Каролев и жена му, също се казва Светла, цял живот са били журналисти.

Резултат с изображение за каролев фермата

http://retro.bg