Децата ни жадуват живот с развети знамена

Дъщерята на Кольо Градския завела момиченцето си за Цветница в Солун. Фамилията има предистория по онези места и тя отишла с малката да се черкуват в катедралата „Свети Димитър“, ходили по гости и по сладкарници, фотографирали се на воля с телефоните и незабавно пращали снимки на дядо и баба в София. По време на тая скромна фиеста детето замислено попитало: дали не могат да дойдат да живеят в Гърция? Майката едва се окопитила: защо! Защото хората тук са много засмени, весели са и всички са радостни – бил отговорът. Кольо бе разтърсен от тази случка. Това в Гърция, днес, когато всички са сърдити и гневни, с орязани пенсии, с опоскани заплати, с озъбени кредити – те са весели и засмени, ние сме начумерени и черни-почернели. Не можеше място да си намери, нито да измисли отговор за детето. Вероятно го мъчеше това, че ако не открие този отговор сега, внучката ще си го потърси сама някой ден – когато си извади паспорт. Детето прави разлика между засмян и навъсен свят. Ние – не.
Баба Невенка от махалата на моето детство обичаше да разказва на децата епизоди от Библията и да ни учи на провинциално благочестие. Не мисля, че успяваше да ни задържи около себе си, но каквото знаехме за Рождество и за Великден, знаехме го от нея. (Родителите ни бяха по-сдържани, те мислеха, че всичко това съвсем скоро ще го забранят.) Разказваше гладко и сладкодумно, след години с изненада научих, че тя не бе можела да чете. На Велика сряда майките ни слагаха по две-три яйца в кошничка и ние й ги отнасяхме. Стичаха се деца от по-далечните улици: „Шипка“, „Мусала“, „Средна гора“, „Беласица“, „Радецки“ – всички с кошнички.
В четвъртък баба Невенка боядисваше яйцата на двора, момичетата се въртяха около нея, нас момчетата тя пропъждаше. Червените яйца раздаваше на бедните – тогава в държавата бедността съществуваше официално, семействата, регистрирани по бедност, имаха специални книжки и получаваха помощи. На самото Възкресение имаше и за просяците пред черквата – това възлагаше на нас, да се учим на щедрост. Голямата щедрост – пуснеш в ръката му яйце, той го премести в лявата и те прекръсти. Но защо го помня още?

От нея съм чувал за усмивката.

Беше нещо като лекция, сигурно я четеше на всяко поколение. Защото съм виждал големи мъже да й целуват ръка и да я гладят по косата, явно и те бяха минали през нейния „факултет“. Та за усмивката тя ни говореше много по-често, отколкото за Господ, за Богородица и за ангелите небесни. Когато се усмихнеш на някого, учеше ни тя, ти му даряваш милост. Милост бе за нея всичко, което може да се съдържа в една усмивка. Радост, насърчение, симпатия, утеха, прошка, обещание, възхищение, подкрепа. И кой знае още колко други неща, които един човек може да предаде на друг човек, само защото има добро сърце. От простодушните й проповеди съм задържал в съзнанието си немного, но за усмивката помня достатъчно. Самата тя се усмихваше стеснително, някак предпазливо. Със сигурност разбираше, че усмивката й не е красива – стара и беззъба. Но дори такава тя я разхубавяваше, разхубавяваше и старостта й, и самата й бедност. И изобщо хората в онези години, по липса на друго, опитваха да украсяват живота си с усмивки. Усмивката им беше като премяна. А които бяха смръщени и сърдити – тях баба Невенка ги наставляваше и кореше при среща. Отучваше ги. На мен почти не ми се случваше. По това съдя, че съм бил засмяно дете. Защо се превърнах в такъв мрачен и навъсен мъж се питам и днес.

Усмивката е знаме на човека.

Защо не – и знаме на живота! Внучката на моя приятел от шестгодишна жадува за живот с развени знамена, по-далече от нашия унил, безизразен, плашещ делник. Малко се смущавам да продължа за усмивката точно на Разпети петък, ден на страданието, ден на скръбта. (Страстната седмица за живите е време на смирение и изкупление.) Днес може би е по-вярно да мислим за собствения си човешки кръст, на който някой ден се събуждаме, без да сме го пренесли, без да сме изкачили своята Голгота – а вече приковани, най-често завинаги. Около нас се разхождат негодници с тъпи усмивки – сякаш чакат да ги разпънат редом, отляво и отдясно. Но няма кръстове за тях, никога не се намират. И може би едва тогава, вече от кръста, човек започва да разбира, че е трябвало по-често да се смее от сърце – на себе си. За всичките си страхове и суеверия, за всичките си тайни и борби, за всичките си малодушия и откази от щастие, от полет и от жертви. Когато сме изгубвали усмивката, изгубвали сме себе си. Без до края да проумеем, че това е загуба велика.
А иначе, казвал съм го вече: всички знаем, че няма да възкръснем, но защо живеем така, сякаш няма и да умрем?

Калин Донков

http://segabg.com