Дървеници, въшки и войни

България беше царство, София беше чист малък град, от който в югоизточна посока се излизаше по две шосета – „Цариградското“ и към Дървеница и Симеоново, където беше американският колеж и баща ми ме заведе да ме запише. Закриха го, записаха ме във френския, който после също го закриха. Американския „комунистите“ го направиха милиционерска школа, при „демократите“ тя стана полицейска; първите национализираха, вторите приватизираха – все грабеж. Но американците си върнаха стария колеж.

От американския ми остана визитката на директора му. На нея пише Black и на кирилица Бляк; той прилежно изучавал български и на среща с местните хора в Дървеница предизвикал взрив от смях, понеже започнал словото си така:

„Драги дървеници и дървенички… „.

В България имаше много дървеници. Седнеш в купе във влака, полази те дървеница, занесеш я у дома неволно и после вкъщи стотици дървеници и дървенички. Появиха се и у нас, когато живеехме срещу Попа – паметника на Патриарх Евтимий. Купихме пулверизатори на флайтокс, заливахме креватите с вряла вода, нищо не помага.

БДЖ не можеше да се бори с дървениците, но успешно се бореше с въшките. Пуф-паф, пуф-паф, зададе се един парен локомотив и спря на гара Катуница след жп моста над река Чая. Вече съм обяснявал, че Катуница идва от цигански катун. С помощта на огняря машинистът отвори предния капак, катунарите си натикаха дрехите вътре. Котелът на парния локомотив е като чудовищна тенджера под налягане, pressure cooker; нито въшки, нито гниди оцеляват при високата температура и налягане. Дизеловите и електровозите не могат да изпълняват социалната функция на паровоза да обезвъшлява.

Той освен социална имаше и военна, ако войниците въшлясат, което на война се случва. С един финландец седнахме на финландска водка; той се развесели и каза: „Знаеш ли защо в съветско-финландската война устояхме толкова дълго на огромната съветска армия? Благодарение на въшките. Макар в полеви условия, ние си стъкмим някаква сауна и нашите въшки омаломощени от сауната, а съветските въшки стръвно смучеха красноармейците.“

Преди да натикат дрехите си в локомотива, катунарите и катунарките си намазаха главите със смес от мас и газ, на другия ден ги измиха със сапун на река Чая. Не помня казвал ли съм, че живеех на самия бряг на Чая и във френския колеж в Пловдив съучениците ми казваха Джимо Чайски, а когато ме дразнеха – Джи Мочайски от ученическия лаф „Ходи мочай“. Както и да е, в Катуница не въшлясах, макар че прекарвах дълги вечери край огъня на циганите, ами в София какво да правим с дървениците? Баща ми, следвал индустриална химия в Гьотинген, му намери колая. Вкъщи дойдоха двама с куфарчета. От едното куфарче извадиха ролки скоч, облепиха прозорците и черчеветата; аз, за да помогна, понечих да отворя другото куфарче и мигом ме изпъдиха. От него те извадиха цилиндрична кутия, на която пишеше „Циклон Б и.г. Фарбен “ на латиница с готически шрифт, който аз можех да чета, понеже с моята „фрау гувернантка“ четяхме илюстровани книжки с готически шрифт – „Хензел и Гретел“ и други. Цялото семейство излязохме на стълбището. После излязоха двамата, облепиха и входната врата и баща ми я заключи. После няколко дни живяхме при леля Янка и доктор Кръстю Пенчев, който в Германия следвал медицина, докато баща ми химия, а мама и леля Янка – варненки, комшийки, приятелки от деца. При чичо Кръстю и леля Янка бях с децата им Мариана и Митко, но докато си играехме, аз слухтях какво си говорят големите. Ние имахме къща във Варна, на улица „Рила“, Кръстю и Янка имаха две на улица „Македония“ и разбрах, че ще летуваме заедно в една от техните, която беше най-хубавата от трите. Баща ми и чичо Кръстю плуваха навътре в морето не гръбно или гръдно, а странично, „индианско“, както му викахме децата – крачна „ножица“, загребвайки с една ръка. Двамата научили този плувен стил в Германия и той не бил индиански, а войнишки – като плуваш по хълбок и загребваш с едната ръка, с другата ръка можеш да си държиш пушката над водата. Понеже бях гледал филма „Тарзан“ с Джони Вайсмюлер, казах, че най-хубав е „американският стил“. Пак ме опровергаха – свободният стил кроул не бил от Америките, а от тихоокеанските острови.

Кръстю се смееше на баща ми: И той те скъса! – Скъса ме, смееше се баща ми, който продал една нива около Катуница и заминал да учи в Германия. Там нещо станало с парите и майка ми Дора му пращала колети с цигари, с които можел да си купи всичко; тя на френски и български пишела писма в кантората на цигарената фабрика „Асенова крепост“ в Асеновград. На пишещата машина веднъж вместо „У нас се намира“ написала „У нас се насира една ваша полица“. Понеже с германските пари станало не знам какво, германците страшно закъсали и хер професорът по химия предложил на баща ми да живее при него на пансион, ако може да си плаща не с пари, а с цигари. Баща ми проговорил немски в семейна среда; хер професорът му обяснявал разни работи по химия, дъщерята на професора сутрин влизала в стаята му, носела му кафе от ръж или цикория, учела го да танцува модния тогава валс „Ох, ду либер Аугустин, Аугустин, Аугустин … „. Залюбили се, хер професорът разбрал и нямал нищо против. И все пак скъсал баща ми на първия изпит. Германец, казваше баща ми с уважение.

Студентите в Хайделберг се дуелирали и по лицата си имали белези от шпага или рапира или сабя. Студентите в Гьотинген, за да им подражават, си порязвали лицата с бръснач. Както у нас през „прехода“ излезе мода сред младите да си правят татуировки, пиърсинги, импланти, не знаейки, че нищо не се демодира тъй бързо както модното. Сега те са демоде и белязани със срамното подражателство.

Дъщерята на хер професора искала и баща ми да си направи белези, той не искал, скарали се, баща ми се върнал в България, оженил се за майка ми и затова съм роден в Асеновград.

Чичо Кръстю показа на баща ми нещо и каза: Виждаш ли, Коста? Аз също видях. Малък тоалетен сапун. Не с готически шрифт, а на обикновена латиница на немски „Чист еврейски сапун“.

Аз бях малък български пикльо и вече знаех, че Хитлер – евреите – Циклон-Б и на сапун, а коскоджамити говорител на Белия дом, на US President Доналд Тръмп, каза, че дори Хитлер не употребил отровен газ както Башар Асад … И се извини постфактум. Да се чудиш.

После Европейският съд в Страсбург осъди Русия да плати милиони евро за жертвите от Беслан, където чеченците държаха хиляда заложници. Пак не разбирам. Защо не осъдиха Русия в Хага, а в Страсбург? Обяснете ми, моля ви. Пък аз ще ви разкажа за Страсбург, където имаше лебеди в реката и една лодка за разходка се казваше „Ла бел страсбуржоаз“, „Хубавата страсбуржоазка“ и лодката спираше на Турския кей, „Ке де тюрк“, където от стар склад беше направена чудесна кръчма и лебедите в реката ми напомняха за моите патки и гъски в река Чая в детството, само че лебедите не идваха при мен, а моите патки и гъски ме познаваха, откакто се излюпиха, и аз ги хранех и не знам как ме чуваха от два километра нагоре по Чая към Крумово, излитаха и цопваха при мен в моя вир за рибките, които им бях наловил, щом викнех „Па-па-па“. Не виках „Гъс-гъс“, щото „а“ по-надалеч се чува от „ъ“. Гъските, по-тежки, излитаха по-бавно, но летяха по-нависоко, набираха по-висока скорост и цопваха преди патките. Майка ми правеше страсбургски пастет (pate de fois gras) от гъши дроб, сега България изнася патешки.

Хубавите страсбуржоазки в кръчмата на „Ке де тюрк“ ме питаха дали да е ситно или едро накълцано киселото зеле, с бекон или с наденички го искам, дали в зелето да има два картофа, малки, средни или големи да са и аз отговарях точно. Те не можеха да ми отговорят защо това хубаво място се казва Турският кей и аз сега не знам. Нито знаеха защо в Страсбург има улица „Пиер Лоти“, пък аз знаех, понеже във френския колеж ни диктуваха текстове от Пиер Лоти и губех две точки за всяка правописна грешка при диктовката. Когато питах падрето кой е тоя Пиер Лоти, той каза de l’Acedemie. Голям праз, като е от френската академия, казах си наум. Франсетата, като кажат „ле’з имортел де л’академи франсез“, безсмъртните от френската академия мислят, че ще стана прав и ще си сваля шапката. Рових, рових в разни книги и открих, че Иван Вазов го споменава с презрение.

Морският офицер Пиер Лоти пътувал из Ориента. В Турция останал при „младите и красивите“… турски манафи. За да се харесва на турските си любовници, през Балканската война 1912-1913 г. пишел в парижкия „Илюстрасион“, че свирепите българи колят кротките турци. Арменецът Артаг Торком, подпоручик в Първи софийски пехотен полк, не бил в полка си, понеже лежал ранен. Като прочел „Илюстрасион“, вдигнал се, заминал за Париж, открил Пиер Лоти в елитно парижко кафене и го зашлевил с ръкавицата си. Във всички парижки кафета се заговорило за предстоящия дуел. Пиер Лоти написал във в. „Фигаро“, че няма да се дуелира с човек, по-млад от него, че има приятели като Жорж Бретмайер, готови да се дуелират вместо него. Станчов, тогавашният български посланик в Париж, се измъкнал с изявление, че арменският подпоручик е на частно посещение и не е представител на България. Пред френските журналисти подпоручик Артаг Торком казал, че не е представител на България, но е български офицер и ще се бие с всеки клеветник на българското войнство където и да е, когато и да е, с каквото и да е оръжие. Секундантите на Жорж Бретмайер, известен в Париж като победител в няколко дуела, уговорили двубоят да се състои призори на девети ноември 1913 г. в гората Монмерси. Кръстосали шпагите и Жорж бързо пробол ръката на Артаг. Когато го засегнал и в гърдите, секундантите прекратили дуела.

Димитри Иванов

http://segabg.com