Забранени песни

Защо забранените песни са забранени? Заради мелодията или поради думите? Питам.

Питат ли ме дей зората на демокрацията ме огряла първи път …. Тамо аз ще отговоря:

Не забраняват поради думите. През 1941 г. немците тръгваха на изток, пеейки „Ерика“, цветенцето като момичетата, които ги чакат. Сантиментални думи и забранени.

Сега БНР пуска песента „форникейшън, мастюрбейшън, копулейшън“. Вулгарни думи и позволени.

През 1967 г. „Щурците“ пуснаха „Песен без думи“. Преди това имаше стихосбирка „Песен без думи“ на Теодор Траянов. По-преди „Песен без думи“ от Менделсон, автора на сватбения марш, който ни пускаха, когато се женехме. Творците – пардон – творкините, творците и творчетата от джендър „шанжан“…. видяхте ли че съм прочел Истанбулската конвенция и ги знам джендърите, а? ….

…. Ийй, за миг се похвалих и си изпуснах нишката на мисълта … пада ми се … Хоп, улових си я нишката:

Фенките на конвенцията казват, че 90% от насилваните жени били заплашвани, че ще им публикуват неприлични снимки. Не съм жена, а и мен ме заплашиха. Това стана така:

Когато Кеворк го назначиха, стана програмен директор и аз по навик казах: Виж бе, приятелю, той каза: Не съм ти приятел, аз съм ти директор. Първата неделя той пред целия екип ме запита:

– Как си, Джимо?

– Добре.

– К’во ти е доброто, бре. Разкараха те от БТА и от всички централни медии в България и се хвалиш, че си добре. Хвалбите ти край нямат.

Втората неделя:

– Как си, Джимо?

– Зле.

– Глей’те го, бе. На нас ни се скъса задникът от работа, а той идва когато му кефне и бил зле. Оплаквачка такава.

Третата неделя:

– Как си, Джимо?

– Горе-долу.

– Глей’те го, бе. Политически коментатор. Вместо да застане на ясна позиция, той оре долу; той и така, и така.

Четвъртата неделя не можех да кажа нито добре нито зле, нито горе-долу. А той пак:

– Джимо, как си?

– Дай пет лева и ш’ти кажа.

Той пак ме затапи:

– Глей’те му алчността, бе. Само за да си отвори устата, пари иска.

Разбрах, че сбърках. Трябваше да кажа „Как съм си е моя работа, не ми нахлувай в личното пространство“.

В добрата стара Англия, като ти кажеха „Хау ду ю ду“, отговаряш „Хау ду ю ду“; не обясняваш как си.

Сега водещите посрещат събеседниците с „Как си“ и те понеже трябва да think positive казват как прекрасно се чувстват и се хилят глуповато.

– Уговори ли събеседника? -запита ме Кеворк (неговата рубрика „Събеседник по желание“ беше пиронът на тв предаването „Всяка неделя“).

– Да. – Бях уговорил Борис Велчев, не този, който доскоро беше главен прокурор, а старият, който до 1977 г. беше вторият човек в държавата след Тодор Живков и Живков го разпердушини. Когато тръгнах да го каня от името на Кеворк, денят беше слънчев, във въздуха се носеха пухчета от тополите. На връщане се шляех по улиците. Пътьом срещнах Петко Бочаров и Петко ми каза новия виц: „пухчетата били от разпердушинването на Борис Велчев“.

Надникнах в „Славянка“ (на ъгъла на „Славянска“ и „Раковски“), но там ги нямаше старите ми приятели, скулпторите Галин Малакчиев и Сашко Дяков. Продължих към „външното“ да видя в магазина за кожени изделия коженото куфарче, което щях да си купя, когато се опарича. От магазина излезе младият тогава скулптор Вежди Рашидов, който харесал кожено палто за жена си и му казали: „Това е норка. Трябва да й купите и един милиционер да я пази“. Вежди каза: Доскоро. Кога, къде ще се разберат жените. (Жените ни бяха колежки преводачки и приятелки).

– Идиот – кресна ми Кеворк, като му казах, че съм поканил Борис Велчев. Грабна телефона и каза: „Нали знаеш с какви идиоти работя. Идиотът Димитри помислил, че те каня за тази неделя, а то е за по-нататък. После към целия екип: И сега какво да покажа на екрана?! На Димитри Иванов *уя ли да покажа.

Гледката няма да е лоша – пошегувах се глупаво; малката хитруша Ирена Грънчарова се изкикоти и стана гръмоотвод на началническия гняв. Кеворк престана да размахва юмруци под носа ми и се нахвърли на нея: Ти какво, ма? С Джимо ли ….

– Той да се подмлади, аз да поумнея – измайтапи се и тя глупаво.

– Аз на твоичкия с блейзъра, дето от Драсмахала те вози до телевизията, като му ….

– Кево, много е силен – каза кротко Ирена. После узнах, че я возел нейното комшийче Подпорката. На цирковата арена бил „подпорка“ на двама, после петима, после на седмина артисти, които му се покатервали за акробатична пирамида. Той наистина карал 4х4 van blazer, понеже возел и пособия от цирковия реквизит. Майор Сотиров (човекът на ДС в телевизията) бе организирал проследяването на всички от екипа ни, знаеше кой с коя да докладва на Кеворк. Аз и да исках не можех да докладвам, понеже Кево ме държеше навън в коридора, докато ме повика. За да проговоря, майорът ми устрои „активно мероприятие“: в бюлетина на МВР написал, че съм „избягал“ (голяма стигма навремето), и ме свали от екран – не се появявам, значи съм „избягал“.

Стана джумбуш. Срещат ме приятели и „Ама ти си тука!?!“ На жена ми колежките помежду си: „Милка куражлийка, държи се!“

Не се броя за репресиран, дай боже всекиму такава репресия. Филип Панайотов ми беше дал колонка във в. „АБВ“, пишех предговори и посеслови на романите, които превеждах. За предаване от Париж Морис Дрюон, самият пожизнен председател на „безсмъртните“ от академията, не ми отказа, понеже писателите не отказват на преводачите си.

Когато в България отвориха досиетата, не рових моите папки. Какво да ровя, там доноси не от мен, а за мен. Но разследващи журналисти изровиха моя характеристика – полукритична, полухвалебствена – написана от Кеворк. Майтап.

Да си дойда на думата за песните. Как така песни без думи?! Песните имат звуци, защото не може мелодия без звуци. Пеят се – значи и думи имат; не може иначе.

Уф, май че може. В края на 19-и век норвежкият експресионист Едвард Мунк нарисувал картината „Вик“ (Skrik). През 20-и век лидерът на норвежките фашисти Куизлинг искал Норвегия да се слее с хитлерова Германия. Българите няма да ставаме „куизлинги“ (думата я има в парламентарни стенограми като безгласно свидетелство, че депутатите били по-качествени ог сегашните). Не сме били изолирани от ставащото в световната култура и политика. Пак се сетих за звуците. Артюр Рембо написал стихове, че гласните имат цвят. Куюмджиев превел тези стихове на Рембо, превели ги и други български поети, преведе ги и културният ни аташе в Париж Кирил Кадийски: „А – чер, Е – бял, И – ален, Ю – зелен“ и т.н.

На 20 февруари 2018 г. беше 15-ят пореден Луковмарш в София. Искат да забранят марша и песента. Ма чакайте да ви кажа за генерал Христо Луков. Той бил доблестен български офицер. Започнал от варненското на НВ морско училище и станал генерал не с връзки, а в Балканските войни.

Генерал Андреев беше съветник на президента Желю Желев. Казах му: Има два вида генерали: невоювали и воювали, които знаят, че на война нищо не става, както планира генералният щаб. После, колчем разговарях с натовски генерали, не пропусках да вметна: Може и five star generals да сте, има само два вида генерали, воювали и невоювали.

Някои се съгласяваха, други се намръщваха и по това съдех колко му е акълът на съответния генерал.

Генерал Луков го убиха двама, за които даже филми имаше – „На всеки километър“ ли, „Черните ангели“ ли, не помня. Помня, че призори чух изстрели, скочих от леглото и през балкона видях, че стреля Фердо полицаят на пост отсреща пред германската легация, която после стана нотариат. Христо Ботев, който, понеже ръмеше, спеше на сушина под дърветата на механата „Хладна почивка“ (на мястото на сегашното кино Одеон), също бе скочил да гледа. Ние децата му викахме Христо Ботев, защото той беше красавец несретник (после започнаха да казват бездомник, после бродяга, сега май казват клошар) и приличаше на Христо Ботев на кориците на нашите тетрадки. На тях пишеше и „СамПатак“, еврейската фирма за тетрадки. Дечурлигата събирахме помежду си стотинки, купувахме на нашия Христо Ботев от механата „ичкия“ (върла ракия; слабата е пърцуца). След няколко чашки в нощната тишина кънтеше мъжественият му глас:

„Ще да пия на пук врагу, на пук и вам, патриоти, аз вече нямам мило, драго, а вий …. вий сте идиоти!“

На нашата врата се позвъни и чух как Данчо и Станчо от горния етаж свирукат махленския сигнал. Те имаха браннически униформи в пясъчен цвят, аз бях червенокръстец. Това бяха двете детски враждуващи партии; посбивахме се, но се сдобрявахме, понеже заедно карахме колела и заедно се възхищавахме на германските военни мотициклети „Ромел“, каквито генерал Луков щял да даде на бранниците. Те знаеха думите на марша:

„Ний бранници сме щедро надарени, Българио за тебе сме родени ….

Да караме мотори без пари – додавах аз. И когато те с ръка на сърцето и на значката с буквата „Б“ скандираха „Б значи Бог, Борис, България и Бранник“, допълнях „и боклукчия“. Съкрушителният ми довод беше „Патриоти, вий сте идиоти“. От Данчо и Станчо получавах afertruth info каквато и вие днес. Генерал Луков ,неизвестно защо, бил на третия етаж в насрещната кооперация, която също е с прозорци към бул. „Фердинанд“ (сега „Левски“), но по към „Паренсов“. (Всъщност после се оказа, че това е атентат срещу инж.Кулчо Янакиев, но тогава си мислех, че е Луков.) Двама „черни ангели“ го проследили, позвънили, Луков отворил и те го застреляли. После хукнали към паметника на Попа (Патриарх Евтимий). Стражарят Фердо (Фердинанд) излезе от будката си пред германската легация и стреля с карабината, но понеже не можел да си напусне поста, не тръгна да ги гони. Те двамата надолу по „Граф Игнатиев“ стигнали до канала, където единият тръгнал нагоре, където има канал за дъждовните води, стичащи се откъм Лозенец, но колкото по-навътре влизаш, толкова по-тесен става; дечурлигата бяхме изследвали канала с фенерче. Другият продължил към Борисовата. В следобеда на същия ден полицейска акция. Но не полицаите, а един храбър боклукчия влязъл в канала. Терористът стрелял с парабел, но боклукчията държал като щит капак от боклукчийска кофа; те бяха цилиндрични и от дебела ламарина. Не узнахме как е ликвидиран терористът. Нито втория, който побегнал към Борисовата. След години в гората между басейна „Мария Луиза“ и улица „Незабравка“ виждах плоча с петолъчка и име. Сега я няма.

Тази писаница е безгласен вик против екранните лъжи. Ариведерчи. Джимо.

Димитри Иванов

http://segabg.com