Валери Найденов: Защо учениците се бият, колят и пердашат учителите с кол?

Миналата седмица бях на една дискусия за насилието в българското училище и попаднах на такова зашеметяващо празнодумство, че още ми се вие свят. Смятах, че при бай Тошо активистите са усъвършенствали до дупка изкуството да пържат въздуха, но днешните ги бият 10:0. И никаква конкретика. Но не ги съдя – обществената обстановка е такава, че я си предложил нещо конкретно, я са те дали на Цацаров.

Все пак един директор на училище се похвали с конкретика – направил така, че да може да се влиза само от едно място. Преди училището било като разграден двор, а сега имало ред. Еврика! Както е тръгнало, след още някоя и друга година може да се сети, че в училището трябва да има и звънец.

Родителка една попита кога ще оправят храната. И като тръгна едно философстване за европейски директиви, че научни изследвания, че ООН, че НАТО, че дори се планирало да махат чипсовете от училищните лавки! Смело, радикално, но… не е ли малко прибързано? Днес чипсовете, утре цигарите…

Веднага предлагам решение на проблема – за храната да се кооперират със затвора. В затвора убийците и джебчиите си имат столова и готвач, който им готви манджа. Може да не е киевски котлет, но е по-полезно от чипса. Какво пречи децата да се извозват до затворническата столова, да хапват по една картофена яхния и да се прибират в час. Хем ще видят какво ги чака, ако продължават да се бият и мушкат с ножове в извънкласните занятия.

Или май не е добра идея. Ами ако не им хареса кухнята? Горкото училище, все не му върви. Преди 15 години то изпадна в такава криза, че дори нямаше матури няколко години. Министърът беше експерт по БЕЛ и осмокракото есе за баба Илийца. Та той въведе принципа – никакви тестове. Те не са за България. Нашата душевност не допуска никаква яснота и конкретика!

Училищата и родителите се вдигнаха на бунт, взеха да клатят царското правителство. Накрая чиновниците въведоха ужким тестовете, но насила хубост не става.

По онова време пак ме канеха на дискусии и пак подметнах смела идея – докарайте американски специалисти да ви научат как да прилагате тестовете. Чиновниците подскочиха – откъде накъде! Ние тук сме къде-къде по-напред от американците! Ние тук първи изобретихме тестовата система!

Може да са я изобретили, но и до днес не са схванали, че тя не върви с шестобалната система. Американците и без това дават милиони, за да ни отучат от турското робство. Какво пречи да ни научат как да правим тестове?

Но да се върнем на темата за насилието. Чувам, че вече ставало нетърпимо. Според мен тази тенденция има много общо с факта, че училището все още не е въвело тестовата система пълноценно, че все още преобладава субективното оценяване.

Обяснявам. Ако учителят слага бележките според своята преценка, той превръща себе си в мишена на недоволството. Ако имам двойка, той ми е виновен. И обратното, ако имам шестица, то е защото ме харесва. И не е толкова важно дали съм се представил добре на самия изпит, важното е дали съм му симпатичен.

На младини усетих огромната разлика, когато се преместих от българската гимназия в американската, където те изпитват с тестове всеки ден. И неочаквано открих, че нищо не зависи от учителите. В България ги делях на добри и лоши, а някои направо си бяха за бой. В САЩ всички бяха неутрални. Като гледам как сам съм отбелязал точките на хартията, как да се сърдя на учителя? Той не ми е сложил оценката, аз сам съм си я сложил. Да се сърдя на себе си.

Пуберът по принцип е нестабилно и емоционално същество, фронталният му лоб още не се е втвърдил напълно. Ако свикне да си оправдава двойките с учителя, в живота ще продължи в същия дух – винаги са му виновни другите. Глоби го катаджията – егати мишока, тия трябва да ги… едикаквоси. Кво като съм карал с 50 километра в час над ограничението?

Личността се оформя с точни критерии и с редовни тренировки. Твърдят, че спортът възпитавал. Как няма да възпитава, когато с хронометъра не се спори? Представете си как би изглеждала леката атлетика, ако съдиите не си служеха с хронометър и решаваха на око?

Крясъци, бой и поръчкови убийства. На дискусията за училищното насилие имаше и психолози. Словата им бяха незабравими, но никой не се сети да започне от това, че младежът се развива на етапи. До 6-7 клас детето още уважава авторитетите и учителят е като родител. След това обаче започва бунтът, защото пуберът трябва да се самоутвърди като автономен индивид. Но като отхвърли авторитета на родителя, пуберът у нас попада в устойчив младежки колектив, малко по-голямо семейство, което също има своите правила.

Това е този “един неразделен клас”, за който се пее в песента на “Тоника СВ”. Събери 30 пубера и веднага сред тях се оформя властова йерархия, а на върха никога не застават най-примерните.

Алфа мъжкарите са винаги тези, които налитат на бой. За да се утвърдиш в йерархията, трябва да се биеш или да те бият. И винаги някой опознава страданието. Чели ли сте “Повелителят на мухите”?

Такава група не търпи външни авторитети, защото те оспорват вътрешната йерархия. Затова учителят се превръща в обект на шеги, закачки и сподавен смях зад гърба. Който се подмазва на учителя, яде бой. Ако пък сложиш на учителския стол кабарче, ставаш герой, девойките започват да те гледат с блясък в очите и да се смеят на тъпите ти шеги.

Решението на проблема е да няма “един неразделен клас”. Американската гимназия точно това и прави – всеки час си в различна група. Пуберът се движи свободно в голямата общност на цялото училище. Така се научава да бъде независим индивид, да следва своите си интереси в по-голямото общество, да мисли за бъдещето си.

Гимназията, където попаднах на младини в Щатите, приличаше на Вавилонската кула – представени бяха всякакви раси, религии и традиции. Отляво евреин от Полша, отдясно – негър от Алабама. В другия час отляво е ирландска девойка, а от дясно – китаец. В междучасието всеки хуква към следващата класна стая. Ако това бе “един неразделен клас”, щяха да викат линейката всяко междучасие.

Но може би най-мощният генератор на насилие в училището е неравенството. То трупа обида и гняв от най-ранна възраст. В тази област българското училище прави всички възможни грешки. Представяте ли си на един чин циганче с черно-бял учебник и българче с цветен? Няма начин да не се ступат в рамките на деня.

Една позната преподава в началните класове в беден квартал. Беден, беден, но и в него тече луда надпревара във вещите. В един момент ги накарали да оставят мобифоните в общо чекмедже. На другия ден едно дете дошло с умен часовник. След месец почти всички вече имали. Но едно момче, което нямало, започнало свирепо да се бие всяко междучасие.

Няма лошо, така се изгражда характер. Утре може да стане я бандит, я убиец, я революционер. А може и да стане министър на образованието, който наистина да реформира българското училище.

Трябва да си побойник още от дете, да си готов на всичко, за да се захванеш сериозно с тази задача.

Валери Найденов

Защо учениците се бият, колят и пердашат учителите с кол?

http://168chasa.bg