За държавата, в която избори се организират заради личните прищевки на партиен лидер

Първоначално смятах годишният обзор да е много ефектен. С цитати на Бойко Борисов, Корнелия Нинова, Мустафа Карадайъ. С инициативите на Валери Симеонов. С безопасните инициативи на Румен Радев, чиято смелост се простира до сблъсъци с Цветанов, но не и до сблъсъци с Пеевски. Смятах да ползвам малко метафори, малко смешни новини, с които изобилстваме и готово – карикатура на държава. Стори ми обаче се напълно безпредметно, защото и без метафори си живеем като карикатури. Защото, когато говорим за 2017 година в България не си заслужава нищо друго освен разказ в прав текст. Защото правият текст доста отдавна липсва по тия географски ширини.

Та… България – държавата, която е под европейски мониторинг заради липсата на борба с корупцията и проблеми с правосъдието ще председателства Европейския съюз само след няколко дни. Факт достатъчно красноречив и за България и за Евросъюза.

Страната председател, в кото държавни органи потъпкват закони, за да заграбват частна собственост.

Държавата, в която разделението на властите не е на база правов ред, а на база това за колко пари става дума. Когато е за официални средства министър-председателят говори с Владислав Горанов. Когато става дума за неофициални изглежда, че говори с Пеевски. Когато трябва да се свърши нещо – с главния прокурор. И ето ви – разделение на властите.

Държавата, в която избори се организират заради личните прищевки на партиен лидер.
Държавата, в чието управление официално участват националисти.
Държавата, която казва на онкоболните си, че няма нужда от тях.
Държавата, чийто вицепремиер заплашва журналисти.
Държавата, в която главният прокурор се занимава с политика.
Държавата, в която всичко е само привидност.

2017 година поднесе всичко, което можеше да разобличи политическата класа. АЕЦ Белене се рестартира. Най-големият грабеж в съвременната българска история – КТБ остава неразкрит. И вместо да се полагат усилия това да се случи всички се занимават с приватизацията от преди 20 години. Междувременно официални лица говорят за безконтролно подслушване. Вицепремиер разказва за връзки между ГЕРБ и ДПС. БСП опитва да изглежда опозиционна до момента, в който стане дума за съдебна система – тогава се оказва, че опозиция и управляващи в парламента няма, а всички са мнозинство. Лидерът на това мнозинство изглежда да е онзи, чието име политиците избягват да споменават – а именно Делян Пеевски, а негов най-верен пророк – главният прокурор. Новоизбраният президент Румен Радев опитва да изглежда като коректив на статуквото, оставайки в него.

Несъгласните с този модел на управление се маргинализират от съзаклатие – медии, репресивен апарат и политици. Извънпарламентарната опозиция е почти заглушена. Лъжата се превръща в обичайният и официалният политически разказ, а мълчанието – в журналистически стандарт.

На този фон социологическите агенции ви разказват колко много харесвате политиците си. Прокуратурата твърди, че се бори с престъпността. А медиите късат ризи, че са независими.

Ако през 2017 година им вярвахте, опитайте през 2018 година да се съмнявате.
И се съмнявайте във всичко. Съмнявайте се в честността на разкази как водещи политически журналисти искат да се занимават с лайфстайл. Съмнявайте се в обясненията на ДПС, че искат да предотварят повторното разграбване на КТБ. Съмнаявайте се в стабилността, която ви проповядва Бойко Борисов. Съмнявайте се в жаркия опозиционен плам на Корнелия Нинова.
Съмнявайте се във всичко това. И това е най-малкото, което може да сторите. Защото ако през 2013 година наивно питахме КОЙ, четири години по-късно знаем, че той не е един. Знам кои са. Знаем какво правят. Знаем и защо го правят.

Всъщност, не се съмнявайте. Вземете най-сетне да се ядосате.

Годишният обзор на Поли Паунова

http://bitelevision.com