ИМИТАЦИЯТА ББ или По следите на профуканото време

Бойко Борисов управляваше България, с малки прекъсвания, от 2009 г. насам. Разбира се, ако следваме нормалната логика на нещата, би трябвало да кажем „партията ГЕРБ управлява България…“ Но за всички е ясно, че това ще е само смокиновия лист, прикриващ неудобната истина, че „партията – това е Бойко, и Бойко – това е партията“. За по-благозвучно, днес наричат подобно явление „лидерска партия“, което не отменя стария ленински принцип „един човек – една партия“.

Ако пък някой се съмнява, нека си представи как ББ по някакви си причини обяви, че напуска партията ГЕРБ. Колко минути след това тази „партия“ ще продължи да бъде реален фактор в българската политическа действителност? Може да й се даде максимум половин час. Пък и това е много.

Но, мисля, то се осъзнава от всички и няма смисъл да му се обръща повече внимание. Каквото – такова. Нещата се възприемат такива, каквито са. Оказал се талантлив човекът – създал си партия. Не е само той.

Много по-важно е друго – а какви са всъщност резултатите от неговото управление?

Резултатите са кошмарни и ужасяващи.

Защото най-ценното както за отделния човек, така и за цяла една държава, е едно-единствено нещо – времето. Ако човек има достатъчно време, може и милиардер да стане – ще поправя грешките си, ще върви напред и нищо чудно да постигне целта си, пък ако ще и след хиляда години. Ако държавата разполага с необходимото време, пак същото: ще поправя грешките, които нейните държавници са допуснали, ще се развива, ще прогресира и гражданите (или поданиците) й ще благоденстват, пък ако ще за това да потрябват векове.

Проблемът е, че нито отделният човек, нито държавата разполагат с толкова време, колкото им е необходимо. Времето винаги е недостатъчно. Затова колкото по-рационално бъде използвано – толкова повече проблеми ще бъдат решени.

Но какво означава „рационално“ използване на времето? Не е сложно да се досетим: да се решават най-належащите и нетърпящи отлагане проблеми. Чието решаване, ако бъде отлагано, ще ги превърне във фатални, а последиците им ще бъдат необратими.

От тази гледна точка, нека да видим какви проблеми решаваха Бойко Борисов и ГЕРБ през тези 8 години, когато бяха на власт?

Тъй като дейността на лидера на ГЕРБ и доскорошен министър-председател беше доволно широко отразявана от медиите, въпросът не е особено сложен.

Основният акцент, приоритет, ударение и внимание бяха поставени върху транспортната инфраструктура. Тук няма да изчисляваме колко лентички преряза Бойко Борисов за довършването на започнатите още по времето на Тодор Живков магистрали. Лентичките бяха много. Така да се каже, в количество, трудно за изчисляване. След това, когато магистралите понамаляха, се включиха в действие детски градини, пречиствателни станции и, накрая – прословутото „саниране“.

И, естествено, изниква нормалният въпрос: защо?

Да. Защо ударението беше поставено върху строителните обекти?

Също не е трудно да се отговори, ако имаме предвид кое е главното постижение на Бойко Борисов като партиен лидер. Това, което той постоянно изтъкваше в многобройните си интервюта, по едно време превърнали се в лайтмотив на сутрешните и вечерни тв-блокове: „Бихме ги!“, „Бием ги!“, „Ще ги бием!“. Става дума за спечелването на поредните избори и нормалната, правилна и съвсем закономерна партийна гордост от това: „Пак ги бихме!“. Дотук добре.

Дотук добре, но печеленето на изборите показва ясно и защо именно магистралите, санирането и прочее строежи бяха изведени на челно място в дейността на ГЕРБ като управляваща партия.

Много просто: защото са материални обекти.

Тоест, нещо, което се вижда.

В политическите технологии, понякога обозначавани като „политически пи-ар“, има една азбучна истина: колкото повече видими, реални, осезаеми, тоест – материални, аргументи притежава за изтъкване една партия, толкова по-големи са нейните шансове за изборни победи. Причината е проста: именно материалните обекти (желателно по-големи, по-мащабни и по-забележими като чисто физически измерения) се възприемат най-чувствително, осезателно от избирателните. Когато телевизионният екран покаже ширналата се към хоризонта магистрала, или пеещите дечица в новата детска градина – това впечатлява, умилява, настройва на положителна вълна зрителската, телевизионната, потребителска и всякаква там аудитория. А именно тези всевъзможни аудитории – това са избирателите.

Едно правило, което лесно се помни: показвай на избирателите видими, впечатляващи, мащабни, големи неща – и печели избори!

Оттук е само една крачка до извода, че трябва да се захващаме с магистралите, които и без това са започнати, и са впечатляващи, пък е и налице подходящ аргумент за тяхното обосноваване като приоритет – та нима на България не й трябва „инфраструктура“?

И се отпочна асфалтовата епопея, белязала управлението на ГЕРБ, а покрай нея и детските градини, и помпените станции, та накрая стигнахме и до фасадите на блоковете. Така де, закъде без фасади? Те са аналог на прочутия анекдотичен пример: парата отива в свирката. Това и преди Брежнев, и преди Тодор Живков се е знаело…

На всичко отгоре, всички тези неща бездруго са наистина необходими и, рано или късно, все някога трябва да се стигне и до тях. Все някога… Въпросът е обаче: кога?

Този въпрос обаче е доста деликатен, защото може да бъде зададен и по друг начин: а всъщност в периода 2009 – 2017 гг. дали наистина магистралите и фасадите на блоковете бяха главните, генералните, кардиналните, най-съдбоносните  най-важните проблеми пред България?

Да сложим няколко километра асфалт и да излъскаме няколко фасади – от това ли зависеше съдбата на държавата и нацията?

Магистралите и санирането ли бяха великите и съдбоносни проблеми пред България в гореобозначения период?

Обикновените граждани, ровещи се във фейсбук и интернет-форумите, трудно схващат, че няма по-важен, сериозен и буквално фатален за нацията проблем от демографията – и това е нормално. Защото демографията е абстрактно понятие. Обикновеният, редови гражданин ходи на работа, върне се, хапне, пийне, гледа телевизия, занимава се със семейните си дела – утре стане и тръгне на работа; как да искаме от него да занимава съзнанието си с тема като демографията? Малко ли са му другите грижи, ами да мисли и за бъдещето на държавата, когато е пренатоварен да мисли за собственото си бъдеще? Понякога не му остава време да мисли дори за бъдещето на децата си, а ние да искаме от него да мисли за това на държавата… Нито е честно, нито справедливо.

Не е честно и не е справедливо обикновеният, редови гражданин да мисли за бъдещето на държавата, понеже за тази цел си има специално избрани хора, които са поставени начело на същата тази държава. Нали, божкем, именно затова обикновените, редови граждани избират управляващите политици – за да мислят за бъдещето на държавата?

А бъдещето на държавата се нарича „демография“. Тоест, раждаемост. Нещата са простички: ако има достатъчна раждаемост, над коефициента 2.1, тоест, ако всяка жена във фертилна възраст ражда поне по 3 деца – държавата има бъдеще. Ако този коефициент не бъде достигнат – сбогом на държавата и гответе катинара й, защото нейният народ измира, а на неговото място ще дойдат други народи. В обществото, както и в природата, няма празно място. Справка – днешна Западна Европа.

И тъй като проблемът за демографията е далечен, абстрактен и неподвластен за решаване от обикновения гражданин – той с пълно право гледа да не занимава съзнанието си с него. И да го занимава, и да не го занимава, кел файда? Ползата е малка.

Другояче стоят нещата обаче с хората, които са начело на държавата.

Нека дадем пример с такава страна, която и по брой жители, и по територия, и като историческа съдба през последните 62 години е съизмерима с България.

Едно от първите неща, с които се захвана правителството на Виктор Орбан след идването си на власт, беше точно и именно демографията. Подходът за решаване на този съдбоносен за всяка държава проблем, беше до гениалност прост – по 10 хиляди долара за всяко новородено бебе. И демографията беше решена с един замах. Сега населението на Унгария се увеличава. И правителството на Унгария може да освободи съзнанието си за решаване на следващия важен въпрос. Например, как да отлепи пипалата на соросоидния октопод от тялото на държавата. Примерно само… Или как да запази християнството като традиционна религия на страната.

А унгарското правителство може да се заеме с такива важни въпроси, защото населението на Унгария се увеличава – и този най-важен въпрос вече е решен. Без нужда от имигранти, впрочем. За „нуждата“ от които имигранти толкова старателно ни убеждават съответните „неправителствени“, в големи кавички, организации.

А населението на България измира.

Разбира се, механичното копиране на унгарския опит няма да е плодотворно – ние имаме такава част от населението, която просто ще отнесе всичките пари за тази цел, като наплоди неграмотни небългарчета. Но и за това си има начини – да се обвърже получаването на пари за дете с образованието, с плащането на данъци и осигуровки, с нещо друго, с нещо още по-друго и т. н. Цялата тази чиновническа пасмина (440 хиляди чиновници в България при 20 хиляди в Холандия) може да бъде впрегната, за да се създаде работещ и ползотворен демографски модел.

И възниква нов интересен въпрос: защо Виктор Орбан се зае най-напред с най-важния въпрос – демографията, а Бойко Борисов не се зае с този най-важен въпрос?

Между другото, така поставеният въпрос е от жизнена важност още и, ако искаме да разберем причините за състоянието на България, в което се намира днес.

И така: защо Виктор Орбан се зае с нещо, което е толкова важно ЗА ДЪРЖАВАТА?

Отговорът е очевиден: защото Виктор Орбан е преди всичко държавник, а после партиен лидер.

А защо Бойко Борисов се зае с неща, които са толкова важни ЗА ПАРТИЯТА (за да „бие“ тя на изборите)?

Отговорът също е очевиден: защото Бойко Борисов е преди всичко партиен лидер, а после държавник.

С други думи: държавник е така, между другото. Интересите на държавата за него са на второ (а може би и на трето или четвърто) място след интересите на партията му. Важно е да се спечелят изборите, да „бием“ – а за държавата ще мислим после.

Дали обаче наистина е верен този извод, който направихме? Нека да проверим по най-лесния начин: като си спомним кои бяха най-належащите проблеми, след демографския, пред България по време на управлението на ГЕРБ?

Най-належащият проблем не е необходимо да бъде търсен с лупа: това очевидно беше овладяването на имигрантския натиск. На огромните тълпи нашественици, орки, пришълци или както и другояче бъдат обозначени – маскирани като „бежанци“.

Как можеше да бъде овладян този натиск? Много просто, както го направи отново същата Унгария, която се налага да даваме често за пример: бърз строеж на ефективна ограда по границата, концентриране на полиция И АРМИЯ на границата, решителни мерки срещу соросоидните НПО-та – и ето, че Унгария вече е непреодолима бариера пред нашествието на нелегалните имигранти.

А какво се случи в България?

Издигнатата ОТ БОЙКО БОРИСОВ (това е толкова удобно да се забравя, нали? за еврокомисар Кристалина Георгиева ни убеждаваше с всички сили колко било добре, че в България ще нахлуят нелегални имигранти, за да ни „оправят демографията“. (Е, тук поне се заговори за демография, макар че това можеше да се изтълкува като предварително оправдаване на имигрантите, които ще започнат да изнасилват българки, както го правят в Швеция, Германия, Австрия, Великобритания и фактически в цяла Западна Европа). Една елементарна ограда по границата ни беше строена цели 3 години (всъщност, така и си остана неефективна поради калпавия начин на строежа й). Армията ни (поне това, което се смята за „армия“) така и не беше изпратена на границата, защото Турция била щяла да се разсърди. Затова и до днес залавяме нелегални нашественици, които са успели да прекосят цялата територия на България, за да бъдат спрени чак на сръбската граница.

И като споменахме Кристалина Георгиева, не може да не констатираме, че кадровата политика е едно от най-уязвимите места на Бойко Борисов. Вече е христоматийна фразата му, че дори магаре да бил предложел на президентските избори през 2011 г., и магарето щяло да бъде избрано. Е, не предложи магаре – а кошмарното недоразумение Росен Плевнелиев. Погрешен избор, разбира се. Определено вредата от магарето щеше да е в пъти по-малка. Но, какво да се прави: въпрос на неправилни кадрови предпочитания.

Тук му е мястото да се спрем малко по-подробно на най-голямото кадрово недоразумение на Бойко Борисов.

Най-голямото кадрово недоразумение на Бойко Борисов се нарича Бойко Борисов.

Вече е съвсем очевидно, че Бойко Борисов не е подходяща личност, която да бъде начело на държавата. И не защото е некадърен или неспособен въобще и по принцип. Всеки човек е кадърен и способен за някъде. Аз и досега харесвам дейността му като главен секретар на МВР и като кмет на София. Там (поне според личното ми мнение, макар да не съм компетентен по въпроса, защото не съм изучавал в детайли тази му дейност – има хора, които, може би с основание, няма да са съгласни) беше на мястото си. Сигурно и като строителен министър, с всичките тези километри асфалт и лъскави саниращи шпакловки, пак щеше да си е на мястото.

Но за министър-председател – там нещата са съвсем други.

Просто министър-председател в една парламентарна република с ограничени президентски вълномощия, по презумпция, като личността с най-голяма РЕАЛНА власт в държавата, трябва да бъде човек, който мисли мащабно, държавнически – тоест, да е способен да обхване събитията в цялостния им мащаб: и като актуална политика, и като историческа наследственост, и като проекции за бъдещето.

И нещо много важно: тези проекции за бъдещето задължително и непременно трябва да надхвърлят границите на текущия управленски мандат. Тоест, министър-председателят трябва да намали партийната си ангажираност, да не мисли толкова за предстоящите избори и как партията му ще „бие“ на тях – а да мисли отвъд хоризонта на мандата.

Но за целта се изисква този министър-председател да надхвърли рамките на изпълнител – а да стане автор, създател, съзидател, демиург на политики. Какъвто автор, създател, съзидател и демиург е Виктор Орбан – който не се побоя да заяви в очите на брюкселските чиновници, че Европа е християнска. Европа е християнска…

Представяте ли си Бойко Борисов да заяви в прав текст и в очите на брюкселските чиновници, че Европа била християнска?

Бойко Борисов не може да заяви такова нещо не само, защото подобен начин на мислене очевидно е твърде далеч от неговото съзнание.

Но и преди всичко, защото политическият манталитет на Бойко Борисов е слугински манталитет.

Слугинажен манталитет.

Манталитет на брюкселски лакей, с извинение за израза.

Помните ли фразата за „началниците от Брюксел“?

Да, явно е казана на шега и в доста непохватен, тъповат опит за създаване на ироничен контекст? Само, че в психоанализата има една банална и стара истина: това, което човек говори на шега, е онова, което мисли за истина. За съжаление, трябва да констатираме: Бойко Борисов не успя да надхвърли нивото си на изпълнител, на „момче за всичко“. Да не забравяме колко гордо са хвалеше с наградите и грамотите, които бил получил от американските и другите западни специални служби!

Но това е пълен абсурд.

Защото независимо от положението си в момента, което може и да не е на върха на държавата (когато звучаха такива хвалби, той все още не беше премиер, доколкото си спомням), един човек с подобни политически амбиции никога и за нищо на света не може да се чувства горд, че е бил отличен, награден и потупан по рамото ОТ НЯКОГО.

Няма значение кой е този някой. Когато се хвалиш с оценката на някой друг, с това само показваш, че ти оценяваш себе си чрез оценките на другите. Но самостоятелният, независим човек, който има амбициите да бъде начело на държавата, няма как да се хвали чрез другите. Това не е и би трябвало да му е присъщо. Такова хвалене показва само дребнав комплекс за малоценност: „Вижте, вижте какво казват за мен „началниците“!“

Нима е чудно в такъв случай, че Бойко Борисов се чувстваше толкова несигурен, когато трябваше да бъдат решавани ИСТИНСКИ проблеми? А такива истински проблеми в България са и все повече стават етническите конфликти.

Някой да си спомня Борисов да е отишъл там, където са избухвали етнически конфликти между цигани и българи? Не. Винаги изпращаше вътрешния министър.

Но когато беше за рязане на лентички на магистрали и санирани фасади – не изпращаше строителния министър, нали?

Между другото – за прословутия „мачизъм“ на Бойко Борисов… Забелязали ли сте, че непрекъснато говори за издигане на жени на отговорни постове, а и сам се беше заобиколил с доста жени в правителството, нали така? Това щеше да е твърде похвално и за насърчаване. Ако не показваше една твърде характерна черта именно на комплексирания мъж, който не е подходящ за лидер: такива мъже избягват да издигат до себе си други, равностойни на себе си, мъже по простата причина, че се чувстват неуверени в тяхно присъствие. А онези мъже, които издигат – това са все такива, които са лишени от лидерски качества; да си спомним отново злощастния Плевнелиев. С жените обаче е друго нещо – на техен фон комплексираният мъж се чувства наистина „мачо“. Доколко е истински такъв, е отделен въпрос. Дето се вика – важно е самочувствието…

Така можем с пълно право да констатираме: слугинажната политика извън държавата, неграмотната и неумела политика вътре в държавата, абсолютно некадърните кадрови решения, неспособността да се дефинират, посочат и поставят за решаване истинските проблеми пред България, означават само едно: ИМИТАЦИЯ.

Управлението на ГЕРБ беше всъщност имитация на управление.

Бойко Борисов беше имитация на държавник.

И размишлявайки за онзи период, можем само да констатираме, че вървим по следите на профуканото време.

Любомир Чолаков

Сайтът на Любомир Чолаков

sites.google.com/site/sajttnalubomircolakov