Йоана Буковска-Давидова: Да не бъдем стадо, на което му е нужен овчар

Талантливата актриса Йоана Буковска-Давидова се намира в нов период от живота си. Както тя признава, късата коса, с която е в момента, е само външен израз на това ново начало за нея. Освен че е прибавила фамилията на мъжа си към името, тя вече е на свободна практика, а ролята й в популярния сериал на Нова тв “Откраднат живот – Възмездието” дава нов творчески заряд. Красивата актриса се радва на зрителски симпатии още с първите си роли, но най-голяма известност й носи участието й в сериала “Дунав мост” през 1999 г. Със сегашното си превъплъщение като Виолета Захариева в “Откраднат живот” тя ясно показва израстването си като актриса и вдига още по-високо летвата в професионалния си живот. Актьорската й школовка започва още в детските години, а по-късно завършва НАТФИЗ при проф. Снежина Танковска и доц. Андрей Баташов. Йоана има в кариерата си много престижни награди, сред които за главна женска роля на 12-ия международен филмов фестивал в Бердянск, Украйна, за ролята на Нели Кодева във филма на Дочо Боджаков “Моето мъничко нищо”. През 2000 г. печели “Златна ракла” – “Най-добра актриса” за ролята на Стела в “Дунав мост”. Йоана е носителка и на “Аскеер” за поддържаща женска роля като Хелена в “Есенна соната”. В момента на голям успех се радва и спектакълът “Госпожица Юлия”, в който тя си партнира с Калин Врачански.

– Йоана, вече стартира новият сезон на “Откраднат живот”. Това ли е събитието в професионален план, което те вълнува най-силно, или вече работиш над нови роли?

– Продължавам да работя най-интензивно върху “Откраднат живот”. Вече втори театрален сезон съм на свободна практика и ако ми предложат нова роля, аз с удоволствие ще я приема, стига да отговаря на професионалните ми търсения. Въпреки че, когато ми се налага да работя върху две роли паралелно, моят перфекционизъм изисква повече подготовка, което ми изяжда от времето за сън и спя по 3-4 часа на нощ. Освен да работя по “Откраднат живот”, с моя любим колега Любомир Бъчваров направихме частен театрален проект – “Амок” под режисурата на Росен Пенчев, който играем в галерия “Арт фондейшън”.

– Случва ли ти се зрителите да не правят разлика между теб и екранната ти героиня в сериала – Виолета Захариева, която пресъздаваш много убедително?

– Понякога усещам, че всявам неистов респект и по-скоро страх у хора, които не ме познават, което ми е много забавно, защото в живота съм на 180 градуса в разбиранията си за морална и ценностна система. По-скоро съм свикнала да съм в потърпевшата позиция от подобен род личности и благодарение на богатия ми житейски опит тази героиня е толкова плътен образ. Интересно е да изследваш нейната позиция и избор в живота – благодарение на това вече намирам сили да простя на много хора от миналото си, на които досега явно не съм успявала да вляза в техните обувки, за да ги разбера. Така Виолета ме учи да прощавам, защото вече знам каква е цената да си “лошият”. И от опита ми с нея мога да заявя, че не е приятно да си на мястото на Виолета в социума, изолирано и самотно е, докато се превърнеш във вълк единак.

– На какво друго те научи тази роля?

– Виолета също така ме учи на смелост, защото тя само изглежда много корава, арогантна и безскрупулна до жестокост, но това е маската, която си е създала през годините. Изградила си я е, за да оцелява като жена и да се налага като личност в едно общество, в което явно тези приоритети и качества са важни, за да станеш лидер в нейната сфера. Смелостта не се състои в това да си достатъчно храбър,за да се хвърляш безразсъдно в опасни ситуации. За мен смелостта се проявява, когато те е страх да направиш нещо и въпреки това се изправяш и да минаваш през онова, от което те е страх най-много. Благодарение на Виолета, Йоана беше длъжна да премине през много такива ситуации Като пресъздавах Виолета с крайностите й на поведение, това изискваше да отделя отрицателна енергия в такива дози, че Йоана в истинския живот става още по-мека, доброжелателна и състрадателна – колкото и абсурдно да звучи отстрани, тази роля балансира енергиите в живота ми. Тя изважда от мен всички лоши неща, които човек би могъл да демонстрира, и така за мен Виолета се превръща в своеобразна психотерапия.

– Покрай ролята ти се наложи да се подстрижеш късо заради диагнозата, която има героинята ти. Лесно ли ти беше да го направиш?

– Хората ще видят колко ми е било лесно от сцените, които заснехме, защото ние го направихме в кадър. Мисля – и дай Боже да съм права – че в усилията, които вложих, за да изградя достоверността на ситуацията, подстригването ми беше най-малкият проблем. По-скоро се съсредоточих в това да предам психическото и емоционалното състояние на един човек, който се сблъсква с диагнозата рак. Сигурно голяма част от аудиторията ще припознае нейните проблеми, чисто житейски и човешки, защото за съжаление вече едва ли има човек, който да няма в семейството или в близкия си кръг от познати някого, който да си е отишъл от тази болест. За съжаление това е чумата на нашето време и аз самата минах през това,заедно с мама. Мисля, че силният драматизъм, с който се сдоби образът на Виолета, е благодарение на моята лична история с тази болест, защото майка ми си отиде в резултат на тази диагноза. Виолета и нейното изкупление се оказаха чистилище за мен и затова всеки потърпевш ще се види в нейната болка. Ще припознае страха, отчаянието и безсилието на болния от рак, но също така и борбата, волята и характера, които се искат в тази ситуация. А не всички хора издържат на тази борба поради различни фактори и причини. Ще видим с нея какво ще се случи във филма. Затова косата за мен беше най-малкият ми проблем.

– Тежката болест, която откриват на Виолета, кара ли я да се промени и да открие други ценности в живота си?

– Не мисля, че има човек, който се е сблъскал с това и да е останал непроменен. Тази болест идва като вид напомняне кое е важното в живота и ти къде си в това търсене. Мисля, че хората, които са резистентни към такъв вид напомняне, по-скоро си отиват от нея, защото не успяват да се променят. Според мен тази болест е свързана със самоосъзнаването на човека, най-често тя се отключва вследствие на голям стрес или дълбока неудовлетвореност. Особено отговорно е да третираш този наболял проблем във филм, но като цяло напоследък изкуството много се занимава с него. Интересното е, че в пиесата “Чиста къща”, която продължаваме да играем с Радина Думанян при пълен салон в Пловдивския театър, също се третира тази тема. Там героинята ми също е болна от рак, но тя успява да зарази с живот и светлина всички други персонажи, макар че е обречена. Като цяло напоследък ми се налага да обитавам това училище, наречено рак, и да се сблъсквам със собствените си естествени страхове и питания след смъртта на мама – дали самият човек е отговорен за това и как може да се предпази?

– Има ли роля, която мечтаеш да изиграеш?

– Напоследък това е Жана д Арк, не само заради късата ми коса в момента, а защото това е една от любимите ми роли още от НАТФИЗ. Аз искам да изиграя тази роля сега, защото се чувствам готова за нея, а все пак тя има своите възрастови ограничения. Жана е много мой тип човек като темперамент – с безапелативно революционно мислене и вяра. Интересното днес е да изследваме как едно момиче успява да преобърне историята само с тези свои дадености. Надявам се да имам този шанс.

– А какво трябва да се случи според теб в България, за да преобърнем и нашата история?

– Не трябва да чакаме някой Спасител да се появи, а да осъзнаем, че сме силни всички заедно. Не мога да разбера защо нямаме самочувствието и силата да се вдигнем като народ и да кажем – стига, това е нашият живот, не ни харесват условията, които ни задавате, как да живеем в тази страна! Мисля, че България все още не вижда правилните управници. Всеки българин заслужава много по-нормални условия на живот, за да се разгърне истинският потенциал на нацията ни. Явно е,че сами трябва да изискаме това от политиците и да държим отговорни хората, които са ни излъгали, ако не са оправдали очакванията ни. Да не бъдем безволево стадо, на което му е нужен овчар.

– Притеснява ли те агресията, която вече е дори сред децата?

– Притеснява ме агресията, защото децата са като попивателна. Те трябва да виждат и да усвояват други модели на поведение, които са по-градивни, а не налагането със сила. Вярвам, че усмивката е най-силното оръжие и ако успееш да запазиш спокойствие на духа и да се усмихнеш, докато някой те предизвиква и напада – това е обезоръжаващо. За мен децата са изтъкани от чиста енергия, в която ние внасяме рамки, норми и стереотипи на поведение. За мен един от най-трудните уроци като родител е да успея да накарам децата си да разберат по какви причини другото дете е действало агресивно и защо не трябва да отвръщат по същия начин. Да им го обясня така, че те самите да не стават агресивни и да не се озлобяват, това е най-отговорното нещо. Учим се как да вървим по светлата страна на един тъмен свят. Уча моите деца да могат да се поставят на мястото на другия. Ако се спазва този принцип – не прави на другите това, което не искаш на теб да ти се случи, тогава ще има много по-етично, осъзнато и съпричастно общество. Според мен трябва да се въведат часове по човечност в училищата, в които да ги учат, че силата на уникалната човешка природа се крие в различията ни, и да възпитават толерантност и приемане на различните от теб – като раса, вяра…

– Има ли истина в информациите, че искаш да имаш още деца?

– Не, няма такова нещо, моите ми стигат. (Смее се.) Въпросът не е в създаването на деца, а в това да ги отгледаме както трябва, в изграждането им като личности.

– Спомняш ли си ясно какво усети при първата си среща с бъдещия ти съпруг Иван Давидов?

– Помня много добре, усещането ми беше, че съм намерила един изключително искрен приятел. Беше от онези усещания, че си срещнал човек, когото познаваш не от тук и сега, а от много отдавна. Удиви ме това, че имаме общо светоусещане. Тъкмо това ни сближи най-бързо.

– На вашата сватба незабравимият ни актьор Джоко Росич е заръчал на Иван да те пази, защото си нежна като първата зимна теменужка. Той спазва ли обещанието си пред него?

– Да, разбира се! Най-ценното нещо у Иван за мен е, че той е изключителен партньор. Той ме приема такава, каквато съм, не иска да ме променя и ми дава свободата да пораствам.

– Много от най-близките ти хора вече не са между нас. Случва ли ти се често да ги сънуваш, или да усещаш присъствието им около теб?

– Не ги сънувам, а по-скоро усещам тяхната безрезервна подкрепа. Може би звучи налудничаво, но аз най-отговорно го заявявам, че усещам тяхната обич и грижа, която така стои зад гърба ми, че се чувствам много по-уверена в себе си. Също така ми се е случвало, когато ми е трудно, да получавам нужните отговори в ума си, без да знам откъде, но аз съм почти сигурна, че е свързано с тези души и енергия, с които сме били свързани толкова силно приживе. Тъжно е, че физически нямаш контакт с тях, но реално тази връзка не се губи. Вярвам, че голяма част от сбъдването на най-съкровените ми желания и мечти се дължи именно на тази невидима подкрепа, нямам друго рационално обяснение.

– Най-ценният ти урок в живота?

– Че нищо не трябва да се отлага. Ако можеш, трябва да го вземеш тук и сега. Но трудността идва оттам, че това трябва да се съчетае с другия ми ценен урок – да се науча на търпение, защото по принцип съм ужасно нетърпелив човек. Трудна е за усвояване тази комбинация – хем да оставаш смирен и да не губиш вярата, че всичко ще се случи, когато моментът узрее, хем да не отлагаш прекалено дълго. Това, което научих покрай мама, е да не заделяш т.нар. бели пари за черни дни. Ако имаш пари и желаеш нещо съкровено, имаш някаква мечта – просто го направи! Но този пуст страх, който ни е вменяван през годините! Това е проблемът в България и идва от несигурното ни съществуване, защото не знаеш какво те чака утре.

– Ти следиш ли новините?

– Не гледам новини, това ме задушава – само ужаси, агресия и страх! Новините се превърнаха в дяволското огледало. Като гледаш новини и започваш да виждаш, дори и в хубавото от живота само лошото. Не, животът не е това. Не съм съгласна – искам децата ми да откриват приказността в чудото, наречено живот. Искам да виждат, че всичко започва отново всяка пролет, не сме се родили да бъдем безнадеждни! Аз искам да се посветя на светлата страна на живота и съм убедена, че така доброто ще се мултиплицира.

– Неуспехите могат ли да те пречупят, или по-скоро те амбицират?

– За мен като зодия Овен неуспехите, провалите и паданията по някакъв начин винаги са били стимул. Като ми мине нормалният период на разочарование и си стъпя на краката, тези мои пропадания стават засилка за по-амбициозно изкачване

От

trud.bg