Какво е общото между жалбите срещу „Да, България“ и обществените поръчки

Миналият понеделник, 6 февруари бяха подадени три жалби срещу решението на съда, с което той регистрира Движение „Да, България“ като политическа партия. Това попречи на формацията, създадена от бившия правосъден министър Христо Иванов, да се яви на предстоящите на 26 март предсрочни парламентарни избори самостоятелно. „Да, България“ реши да се коалира с партиите „Зелените“ и ДЕОС и ще отиде на избори, но един въпрос остана без отговор и коментар: Бяха ли жалбите злоупотреба с процесуални права. Остана и едно неприятно усещане дали не се използва вратичка в закона, а правото да се употребява вместо в помощ за някого – за атака към друг.

Какво показаха жалбите срещу регистрацията на „Да, България“?

– Злоупотреба с процесуални права;
– Тази възможност се използва и при други ситуации
– Законът го позволява

Трите жалби са подадени от хора без правен интерес. Според тълкувателно решение на ВКС от юли 2001 г. производство по жалба без правен интерес се прекратява автоматично.

Освен това една от подадените в последния възможен момент жалби бе фиктивна – подадена от човек, който е използвал имената на учредител; две от тях бяха с еднакъв почерк; липсваха точни адреси на жалбоподателите. Съдбата им може да се прогнозира – ще бъдат признати за недопустими. Те обаче свършиха своята роля да попречат на една новосформирана партия да участва на предстоящите избори самостоятелно.

При внасянето на жалбите не бе платена държавната такса. В закона е казано, че едно от условията да се сезира съдът, е да има внесена държавна такса. Предвидена е обаче и законова възможност, след проверка съдът да даде 7-дневен срок за внасяне на невнесена такса. Този срок се дава основно заради социално слаби хора, който го използват да поискат от съда да ги освободи от държавната такса. Идеята на тази възможност е да имат достъп до правосъдие и бедните граждани. Невнесените такси поставиха съда в невъзможност да реагира в изтичащия срок за регистрация в ЦИК, който бе до 17 ч. на 8 февруари.

Вчера стана известно, че и трите жалби са оттеглени и казусът няма да стигне до Върховния касационен съд, партията е регистрирана, но няма да участва самостоятелно на изборите, т.е. са постигнали целта си.

Правото на обжалване е основополагащо и осигурено с най-силна защита право на всеки гражданин. Затова и съдебните производства са дву- или триинстанционни. Този случай обаче показва, че може да се злоупотреби с това право, за да се попречи на някого.

Пред „Дневник“ административният съдия Маргарита Славова разказа, че доколкото се е сблъсквала в практиката си с явни случаи на злоупотреба с процесуални права, те не я изненадват.

Има ли други случаи, при които може да има злоупотреба с процесуални права?

Да. При обжалване на обявления за обществени поръчки например. В закона няма разпоредба, която да даде възможност на магистратите да ограничат явно недопустими жалби. Славова обяснява, че това е така, защото духът на закона е да бъдат защитени максимално правата на всички субекти, защото процесуалните срокове по дефиниция са „фатални“, т.е. с изтичането им се погасява изобщо съответното право, включително и на обжалване на административен, съдебен или друг, регламентиран със закон акт.

„В същото време ми е известно, от практиката и като съдия, и като адвокат, че да се участва в състезателни процедури е „сериозен“ източник на доходи. Какво имам предвид? От повече от 10 години се шири нездравословен интерес за участие в търгове, публични конкурси, включително по Закона за обществените поръчки, на субекти, които нито разполагат със съответния ресурс за участие, нито имат намерение да изпълняват евентуалните задължения, произхождащи от публичната процедура. Например да платят цената на вещта – обект на търга; да обработват земите от държавния или общинския поземлен фонд; да изпълнят съответната обществена поръчка и т.н.“, разказа тя.

Съдия Славова допълва, че мотивът им за участие в процедурите е, за да изнудват търговците, които разполагат с нужния ресурс и са водени от делови интерес – да спечелят конкурса, за да изпълнят обществената поръчка, развивайки собствения си бизнес. По думите й формата на изнудване, за съжаление, е „законоустановена“. Достатъчно е да удостовериш качеството на „участник“ в процедурата, включително и да не си бил допуснат до участие, за да си активно легитимиран да обжалваш крайния акт, завършващ публичната процедура.

Сама по себе си такава жалба е явно неоснователна, но именно процесуалното време, свързано с нейното разглеждане от сезираната юрисдикция, е поводът или „златната мина“ за изнудване на почтения търговец, земеделски производител, занаятчия или какъвто и да е друг участник, според предмета на конкурса. Известни ми са случаи, при които срещу заплащане на поискана от „обжалващия“ сума и съответно платена от спечелилия конкурса, жалбата автоматично се оттегля, но, макар и десезиран, съдът, от страх да не се обърка нещо, се изчаква произнасянето на съдебния състав по прекратяване на производството по оттеглената жалба.

Трябва ли промени в процесуланите закони, за да се ограничи злоупотребата с процесуални права?

За максимална защита на правата на страните са въведени разпоредбите за проверка на редовността и допустимостта на сезирането на съда. Не са изолирани случаите, когато граждани, неразполагащи със средства за адвокат, непознаващи закона и реда в съда и т.н., подават ръкописни жалби в съдебните деловодства и е повече от сигурно, че в случая трябва да им се съдейства да бъдат отстранени нередовностите на сезирането, включително в насоката на базовия правен принцип – за недопустимост на отказ от правосъдие.

От друга страна, обаче според съдия Славова систематичните места на текстовете чл. 158 – редовност, и чл. 159 – за допустимост, в АПК и аналогичните им чл. 129 – редовност, и чл. 130 – допустимост, в ГПК, вменяващи задължение на съда за проверка на редовността и на допустимостта на сезирането, са разменени. „Тази инверсия крие част от опасностите за коментираното вече „легално изнудване“, защото едно явно недопустимо оспорване следва да елиминира всякакви подробности с такси, подписи, пълномощни и т.н“ – аргументира се тя. По думите й поредността им е нелогична и трябва да бъде обърната.

Оставянето на жалбата „без движение“ за отстраняване на нередовности, всъщност е разпореждане на съда, свързано с несъответствието й с предвидената в закона форма. Формата, обаче, е само една от предпоставките за надлежното упражняване на правото на жалба, а проверката й е безпредметна, ако самото право не съществува.

Воден от идеята да се подпомогне страната в упражняване на процесуалните й права, нормотворецът е попаднал в иначе „хуманния капан“, сътворен от основополагащата философска и житейска опозиция „форма-съдържание“, давайки превес систематично на формата. Затова ми се струва, че местата на горните процесуални разпоредби следва да бъдат променени, като главната грижа на съдията докладчик да бъде преценката – съществува ли изобщо в полза на жалбоподателя правото на оспорване на съответния акт.

При сегашната законова уредба може ли съдията да парира злоупотребата с права?

При проверката за допустимост на жалбата, съдията-докладчик и при настоящата уредба би могъл да парира евентуалната злоупотреба с права. Например: „правният интерес“, като абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимото сезиране на съда, може да бъде изведен от обстоятелствената част на жалбата или положението на оспорващия в съответния първоинстанционен процес. Не може просто така, „буден гражданин“ да обоснове правен интерес за обжалване на съдебно решение, постановено в процес, в който не е участвал, или такова, произнесено в охранително, регистърно или друго несъстезателно производство.

При установяване на началната липса на „правен интерес от оспорването“, съдът следва да остави оспорването „без разглеждане“, което е условие да се проявят последиците на недопустимо обжалвания съдебен акт. Разбира се, разпореждането „без разглеждане“ подлежи на инстанционен контрол, с идеята за гарантиране правата на гражданите, но с неговото обжалване пред по-горната съдебна инстанция, се изпраща цялото дело и до произнасянето й нито страните, нито съдът имат кураж да приемат, че са се проявили последиците от съдебното решение.

Затова – според съдия Славова, е нужна спешна законодателна промяна – да се разместят местата на текстовете за проверка на допустимостта (първо) и на редовността (след това), да се въведе изрично правило, че оставянето без разглеждане на съответното оспорване от сезирания съд, подлежи на съдебен контрол пред по-горната съдебна инстанция, но не спира действието на обжалвания акт, освен ако по-висшестоящият съд не постанови друго.

„Вярно е, че нормираните правила с процесуалните кодекси – главно АПК и ГПК, са плод на дългогодишни наблюдения, на натрупания опит в юрисдикцията и развитието на доктрината, но е вярно и това, че няма съвършен закон и в настоящите бурно развиващи се обществени отношения са откриват нови и нови „пробойни“ в иначе отдавна отработени процесуални институти“, обобщава съдия Славова.

Резултат с изображение за Да, България"

dnevnik.bg