Калин Руменов: Кого ще съдите днес, г-жо директор

Днес е допустимо да злорадстваме и дори да затрупаме с цинизъм на едри буци една жена, която погребва сина си. При това заклан от собствения му наркоман и неин внук.
Прекалено жестоко е, но не и прекалено незаслужено – госпожата е същата, която съвсем неотдавна погреба всички нормални въпроси за друго убийство и за друг убиец.
Преди няколко месеца госпожата директор плашеше медии със съд заради петна по името си. Със заплахи тя се скри в болнични и в мълчание, а действително важните въпроси към нея и до днес стоят висящи.
Разпознала ли е ученика си Йоан Матев като търсения година и половина и впоследствие обвинен за убийството на Георги Игнатов в Борисовата градина? Карала ли е учители и ученици да си мълчат? Съветвала ли го е да си извади медицинска бележка за деня на убийството?
Отговорите продължават да са недадени и ако сме злоради, днес бихме попитали – кого ще съдите днес, г-жо директор. Същите медии, които в момента разказват семейната ви убийствена история? Същите медии, споменаващи пак името ви, по което колко чисто ще да е останало?
Ако сме цинични, бихме попитали също – внукът ви да си вади ли бележка за нощта на бащиното клане, има ли начин да бъде извинен и покрит.
Ако искаме да минем всички граници, бихме се поинтересували за здравето ви – добре ли сте, мина ли ви онази болест отпреди няколко месеца. Защото днес ви трябват отлична физика и желязна психика, за да преживеете син в гроба и внук в затвора.
И ако трябва да добавим още нещо – да ви се връщат собствените искрени съболезнования към семейството на убитото момче в Борисовата.
Днес, г-жо директор, изглеждате напълно заслужила да бъдем крайно отвратителни заради семейната ви трагедия и безмилостни въпреки личната ви драма. И вероятно се държим точно така, но преди всичко искаме да засвидетелстваме страхопочитание пред случилото се.
Това е истински силна история за побиване на тръпки и за изправяне на коси.
И в нея като главен герой ни се привижда онова, което се нарича Възмездие и зад което стои невидима сила. Някои я наричат Бог, други – Съдба, трети – Живот или „ибах го живота”.
Искаме да вярваме във Възмездието, че никой не може да се измъкне от самия себе си. Но и понякога се надяваме то да е измислица, защото ни се налага да отървем самите себе си.
Същите сме като вас, г-жо директор, просто вие вече сте, така да се каже, с по-голям житейски опит. Споделете го с останалите, друго не искаме, пък и е безсмислено.
Вече нищо не може да се върне, нищо не може да се поправи, ничий живот не може да се възкреси. На възкресение подлежи единствено честността.
Житейски честно ли е, всичко пито-платено ли е дотук в живота ви, г-жо директор. Честно ни кажете – и не заради сеира, а заради страха.
Все от нещо трябва да се страхуваме, след като в нищо не вярваме. Иначе ще свършим като онези циници, които знаят кой може да е убиецът, но им е съвсем нормално и прилично да си траят.

Кого ще съдите днес, г-жо директор

http://lentata.com