КАТАТОНИЧНИЯТ СТУПОР НА ЕДИН НАРОД

Цените се увеличават, ние намаляваме. Безропотно, мълчаливо, опитвайки се немощно да приритваме в последната агония на държавата.
Ново увеличение на газта, хранителните стоки, водата, тока….дори не се впечатляваме.

Привикването. Като боят – първият шамар се помни, човек се защитава, но ако всеки ден го пребиват, накрая просто се предава и чака с робско примирение поредния бой, като само се надява, че този път няма да прекалят.

Пенсионерите отдавна са подложени на изтребване от държавата. За разлика от циган@ите например. И всички управляващи ги унижават с твърдения, че били алчни за пари, не работели, а получавали средства, че искали много….като забравят, че тези хора по 30-40 години са внасяли сериозни суми в обществените фондове, данъци, а погледнато точно политиците изхарчиха спестените пари за пенсии. Какво стана със „Сребърния фонд“? Дори журналистите вече не питат….

Бременните българки по улиците са рядкост. Съвременни героини, рискували да родят дете на Територията. Рискуващи да загубят работа, стандарт на живот, рискуващи дори живота си при раждане в днешните български болници.

Работещите – получили заплати, бързат да се разплатят за сметките. И след седмица отиват да теглят бърз кредит, за да оцелеят до аванс или заплата. Е, не всички, но дори заможните не са сигурни в утре….

Протести няма, или поне сериозни такива. Ступор, апатия, примирение…тук – таме по някой глас, който заглъхва в тишината…..

Ще си отидем тихо, като спомен?

Елена Гунчева