Клошарят, който пее!

Направо ми пресече пътя, макар че за никъде не бързах – голям праз, че ще отида пет минути по-късно в кафенето. Клошарят тикаше количка, препълнена с хартии и каквото друго е открил в кофите за боклук и пееше!

Нямаше да го погледна, ако не беше песента!

Мургавият брадясал клошар не си стискаше гърлото, а редеше думи, дето не разбирах. Негови си думи! Вероятно бяха за нещо хубаво и добро, щото очите му лъщяха, а брадата беше разчекната от усмивка! Песента беше щедро одухотворила грубото и опърлено от пролетното слънце лице.

„Как си, бате? Бива ли, бива ли…“ подпитва ме пеещият сиромах и аз усетих тежката човешка гузност като кървави тампони в душата си. Викам си: сиромахът тика една скапана детска количка, сигурно е събрал картони за пет лева и това го прави щастлив… Аз съм напращял от сутрешни простотии по телевизията и ще си вдигна втори път кръвното в кафенето, щото ще ги обсъждаме…

Кой живее по-добре, а?

Изведнъж ми се прииска аз да тикам олющената количка, аз да викна песен, та да се отпуши гърлото ми, а мъката да се утаи. Как си, бате, пита ме пеещият сиромах и ме смъдна завист, че може да се радва на най-малкото дори.

Щом пее, значи по своему е щастлив! И не го мъчат всемирните черни въпроси за смисъла и безсмислието на живота…

Защото той живее денят си така, сякаш е последен!

Стефан Северин

http://pogled.info