Когато виковете се превърнат в шепот

Искаме ли промяна? Наистина ли я искаме? А готови ли сме да я поискаме?

Преди да отговорите одобрително с „да, да“ и да си напишете поредния статус във „Фейсбук”, се замислете на какво заприличаха модерните революции. Виртуални балони, паралелен свят, не под юргана на топло по Ботев, а у дома, пред компютъра.

Ако се храниш само с фейсбук статуси, има реална опасност да заживееш в паралелен свят, в който совите не са това, което са в действителност. Искаме ли промяна? Наистина ли я искаме?

Моят отговор е – явно не. Защото социалните мрежи създават балони, те раждат измамното чувство за пасивно недоволство, което не прелива в никакви действия. Уж е предреволюционно, а политическата картина – същата.

Ето ви един от съвременните парадокси в момента. Разочарованието се възпроизвежда в повтарящи се действия на отхвърляне на непознатото, дори и то да предлага някаква промяна. Стокхолмски синдром към похитителите.

Сякаш хората са уморени от крясъци и неизпълнени обещания и интуитивно търсят стабилност, малко повече спокойствие и сигурност, правейки за пореден път компромис със собствения си живот и разбирания за справедливост.

Готови са да преглътнат и да търпят още от същото. И само бъркането в джоба може да ги накара да реагират.

Слави Трифонов вероятно не си дава сметка за балона, в който в момента се намира цялото ни общество и той самият. Седящият протест няма да накара политиците да променят правилата. Те ще го направят по собствена воля, за да извлекат политически дивиденти.

Ще го направят, за да станат още по-силни. Ще го направят като отмъщение към осмелилите си да поискат промяна на системата. И тази промяна ще се стовари върху нас като един експеримент, защото ще бъде написана от същите хора, заради които два милиона и половина гласуваха за този референдум. По същия начин, по който бившите комунисти станаха демократи за една нощ.
Те искат ли промяна? Наистина ли я искат…? Този въпрос е най-важният, но преди избори. Преди да решим на кого да дадем гласа си. Защото в крайна сметка това е важното – кой и как избираме.

След това – започва виртуалната революция. Десет хиляди гледат на живо по фейсбук как сто души протестират пред парламента и пишат „Давайте, с вас сме“. Виртуални викове, които на улицата се превръщат в шепот. Това е България 2017.

Светослав Иванов

Когато виковете се превърнат в шепот

Източник: http://btvnovinite.bg/