Кой е виновен за

В Бургас, в един асансьор, в квартал Меден рудник едно петнадесетгодишно момче е убило с нож единадесетгодишно момиче. Медиите имат за какво да говорят.

От много години изкарвам прехраната си пишейки за вестници, списания и сайтове. Писателите често го правят; все пак човек си купува нов роман веднъж на месец, ако е сравнително заможен и обича литературата. Но вестници и най-вече сайтове четат (и гледат) всички и всеки ден. Така че да говоря лошо за медиите е все едно да говоря лошо за родителите си, които са ме отхранили и отгледали, та да стана такъв, какъвто съм. Пък ако ще и да не съм доволен от това което съм. Така и медиите ни отглеждат – такива каквито сме, колкото и да си въобразяваме, че сме зрели, оформени и недосегаеми за влияния. А аз на всичкото отгоре и до сега пия хладката им, рядка и горчива чорбица. Хранят ме. Така че би трябвало да ги почитам.

Но когато ги видя да се впиват в някоя отвратителна житейска драма, водени от твърдата убеденост, че хората имат изключително силен и изключително нездрав афинитет към отвратителните новини – заприличват ми на чакали. Наобиколили труп и глождещи черните му меса.

Казах това и си дадох сметка, че и аз съм развил – без да забележа (или като не съм му обръщал особено голямо внимание) – тоя рефлекс у себе си. Виждам някое отвратително събитие и носът ми започва да трепти: надушил съм мършата!

Нека, преди да заговоря за зловещото убийство и да вляза в ролята на традиционен журналист-труполюбец – да кажа следното: Журналистите, пишейки с удоволствие, със страст и потриване на ръце за убийства, кланета, изнасилвания, изневери, започващи или подготвящи се войни, катастрофи и пикатни клозетни истории за „звездите”, всъщност се измъкват. Измъкват се хитро от задължението си да пишат за изкуство, музика, природа, добри хора, прогрес, благородни постъпки, научни достижения и красива култура. Да, понякога пишат и за това – но все по-малко и очевидно – с голямо нежелание.

Неведнъж ми се е случвало да видя как отлагат статия за някоя нова книга или за културно събитие, да отменят публикуването на интервю с голям артист… защото”имаме двойно убийство в Пордим” или „отменихме го заради атентата в Найроби”. От това оставам с впечатлението, че на професионалните журналисти им е досадно, безинтересно, неприятно, а сигурно – и срамно да пишат за такива незначителни работи като Добрите и Красиви неща в живота. Пфу, изкуство! Какво изкуство като имаме такова пищно, зверско, отвратително убийство Еди къде си?!

Та за убийството в асансьора. Психологът на МВР Тодоров, мой познат от години, каза в едно студио някои много умни неща за случая. Водещата беше умерена и не приличаше на чакал. Но все пак в студиото се чуваше тихо ръмжене. Тя попита психолога дали намира за нормално това – едно единадесетгодишно момиче да има три хиляди приятели във фейсбук.

Стори ми се, че тя иска да насочи разговора в такава посока – да бъде натоварен фейсбук с известна отговорност за престъплението.

Това е твърде човешко, казах си. Хората обичат да хвърлят вина за безобразията си върху всяко ново, голямо и все още недоразбрано явление. Телевизията беше обвинявана много десетилетия за какви ли не злини. Преди това най-вероятно е било обвинявано по същия начин и радиото. А Гутенберговата печатна преса нищо чудно да е била сравнявана със Сатана. Всяко Ново плаши и е добър съд за депониране на мръсни човешки страхове и тревоги. Не е ли ненормално това – едно единадесетгодишно момиче да има 3000 приятели? Та нима по тоя начан то не води един двойнствен живот? – така попита водещата.

И психологът отговори много смислено: Не е проблемът във фейсбук! Такива неща са се случвали и много преди фейсбук. Но там, където се случват такива трагедии, най-често откриваме дълбок дефицит в комуникацията в семействата…и на престъпника и на жертвата.

И той, умният психолог (не съм ироничен) допълни по-простичко – родителите просто вечер искат да имат своите часове спокойствие. И вместо да говорят с децата си – пращат ги да си поговорят със своите три хиляди приятели във фейсбук.

И аз сам за себе си допълних: Не ги пращат – оставят ги. Докато те (родителите) празно гледат в една точка и (пфу, каква противна модерна дума!) релаксират след объркания и досаден работен ден. Да, изкуственото съвременно сто милиона мегапикселово човешко същество не почива до браздата. То релаксира в мола или естествено – пред компютъра.

Родителите, струва ми се – продължи психологът – предпочитат да си купят любовта на децата си, а не да правят усилия да поговорят с тях. И купуват на петгодишните – смартфони, на шестгодишните – лаптопи, а на шестнайсетгодишните – мотоциклети – резачки.

Когато чух тия думи, аз се размислих. Всъщност кой е дяволът в основата на едно убийство? И на всички насилия?
Ако разказът до тук ви се струва объркан, ще ви дам една нишка: думата комуникация.

В началото заговорих за медиите. Тоест – средствата за масова комуникация. Заговорих за Фейсбук – най-новото и модерно чудовище за хиперкомуникация (момиченце с трихиляди напълно непознати приятели!); за липсващата комуникация в семействата. Да, думата е комуникация.

Търговията също е комуникация. За да си купиш нож трябва да комуникираш с продавача на ножове. За да си купиш мотоциклет с 500 коня някой добре трябва да го е комуникирал – както е модерно да се нарича рекламирането – за да те накара да си го купиш. Или да ти го купят родителите ти.

И ето какъв пъзел – некрасив и объркан, но показателен – се подрежда.

Децата стоят вкъщи. Комуникират с три хиляди или десет хиляди непознати в Мрежата. Някои от тия непознати са добри хора. Други са неразбрани, отхвърлени, унизени и затова са зли. Децата комуникират с тях. Докато равнодушно и прибързано си комуникират – на дисплеите на смартфоните и лаптопите им се появяват новини. Новините са за коли бомби, за групови изнасилвания и садистични убийства, за откъснати глави и врязали се в тълпите камиони. Появяват се реклами на хиляди неща – ненужни, но съблазнителни и задължителни за купуване – защото вещите не са вещи, а са социално положение и престиж. Децата зяпат в екраните.

И вече не са субект в комуникацията…а жертва на една агресивно и подмолно атакуваща подсъзнанието комуникация.
Те попиват, без да усетят – зверство, злост, алчност, похот, насилие.

После родителите им се връщат вкъщи. Били са на работа, където са комуникирали с непочтените си, неплащащи работодатели, с тъпите си, неразбиращи нищо колеги, със скучните си клиенти или с досадните си пациенти. Родителите не искат…всъщност – много искат, но нямат сили да комуникират с децата си. Родителите влизат в Мрежата и там – неангажирано зяпат или си пишат с някое друго непознато, безплътно създание. С което безцелно и вяло флиртуват от няколко месеца. Родителите поглеждат децата – те също са в Мрежата или в краен случай – пред телевизора. Пред някое от средствата за парачовешка комуникация. Децата гледат реклами за лаптопи, смартфони, мотори-резачки.

Тук ще кажа едно-две изречения за моторите. Ще обясня защо все ги вмъквам. Моторите-резачки, които всички чуваме – изтръпнали и ужасени – по сто пъти на ден кошмарно да надуват двигателите си по булевардите на цялата страна…та моторите също са средство за комуникация!

С тях попорасналите деца казват: Ей, чуйте ме! Аз съм страшен, важен, голям човек! Ще ви смажа, ще ви разпоря, ще ви накъсам на парчета, ще ви продъня ушите, ще ви изпиля мозъците…ако не ме чуете и не ми обърнете внимание! Аз съм царят на адреналина и сега с моя мотор – средство за комуникация – ви го заявявам!

Но родителите седят вцепенено, игнорират бесния моторен шум-опит за комуникация – и пишат поредното безразлично, успокояващо и скучно съобщение до някоя друга празна душа.

Когато родителите все пак забележат своите деца, забележат и рекламите, които те гледат – веднага изпитват чувство за вина и в главата им се ражда елементарна комбинация. Моето лишено дете…моето дете, което изпитва дефицит от родителски…там каквото беше…то за компенсация може да получи от мен това, което вижда на дисплея си! Това, което хиляди такива като мене – роби на машината, слуги на системата за смилане на души – му рекламират. Колелото трябва да се върти: щом рекламират толкова много тия неща – смартфони, лаптопи, мотори, космически совалки – то ние сме длъжни да ги купим. На децата си. Заради дефицита. Та да можем след това да си седим уютно и скучно в Мрежата. Защото сме психически преуморени от комуникация!

Децата – затрупани от реката на комуникацията, в която плуват крокодилите на злобата, кайманите на рекламата, тоест – на алчността и лакомията, пираните на насилието и електрическите змиорки на бездушието – децата наистина заживяват двойнствен живот. Два живота. Единият – нереален, другият – също нереален. Три хиляди непознати приятели, реклами на Всичко, новини за зверства, родители-зомби, виртуално училище, учители-досадни сенки, държава – майната и, свят – от примигващи екрани. Децата живеят в обезчовечаваща, бездушна нереалност, в която може да се обича с един лайк и да се убива с едно кликване.

Някои от тях изведнъж се озовават в трети живот. Зловещо реален. Който осезаемо реално и болезнено се живее – в миговете в някой затворен асансьор, оплискан с кръв и с малък нож на пода.

После пак идва нереалността.

КАЛИН ТЕРЗИЙСКИ

http://offnews.bg