Любо Нейков: Обичаме, мразим, страдаме, говорим зад гърба си на Балканите живеем като “Столичаните”

– На 2 март тръгва 12-ият сезон на “Столичани в повече”. Какво ще видят зрителите в него, г-н Нейков?

– Според монтажистите и хората, които се занимават с постпродукцията, това е един от най-хубавите сезони, които сме имали, да не кажа и най-хубавият. Много събития се случват вътре, има 4 сватби, има завръщане на баща ми в мой сън. В ролята пак е Васил Банов. В съня той ме настройва срещу сина ми. Синът ми Радко също го сънува, него пък настройва срещу мен – страшна бъркотия. И на всичкото отгоре синът ми се влюбва в момиче бежанка, чийто баща е преследван. А в същото време е много пазен от Европа, защото се оказва изключителен писател. Когато снимахме, тази история беше плод единствено на нашите сценаристи. Половин година след това се оказа, че наистина има такъв човек и такава история – за сирийски писател, кандидат за “Нобел”. Тоест сценаристите винаги са вървели толкова по ръба на истинския живот, че много пъти в сезоните те предричаха това, което ще се случи. Ние заснехме служебен премиер и след това дойдоха толкова служебни премиери, че не можахме да се оправим 5 г. от тях.

Има особена магия и особена мая в “Столичаните” с двете семейства. Не бих казал, че те са враждуващи, защото така живеем ние на Балканите – ние се и обичаме, и страдаме, заедно сме по празници, пък си завиждаме, пък се мразим, говорим зад гърба си. Това просто е снимка на нашия живот.

– Кръговратът на живота връща героите ви там, където всичко започна – в село Извор.

– Да, връщат се там, но далеч нещата не са същите – всичко е променено. Константин и Пацо изкупуват цялото село, има много интересни неща, които снимахме. През този сериал минаха страшно много колеги актьори. Самите ние остаряхме.

Когато снимахме

първи епизод на първи

сезон, се роди дъщеря ми,

сега си е човек, а ние продължаваме със снимките, ще правим и нов сезон.

– 12-ият сезон не беше ли последен?

– Да, така беше заснет, с финал. Но имаме договор за нов сезон, имаме различни творчески предложения и ще решим на кое точно ще се спрем. Има различни варианти, включително да остане така, както е, и историята да започне отново, има вариант да бъде махната последната сцена.


Любо Нейков е в образа на един от емблематичните герои от “Комиците” – Ванката. СНИМКИ: СИМОН ВАРСАНО И ЙОРДАН СИМЕОНОВ

– Наистина ли за някои от сцените влизате в дома на Стоянка Мутафова?

– Да, даже снощи бяхме със Стоянка Мутафова. Да е жива и здрава, стана на 96 г. Ние се чуваме постоянно, държим връзка, уникален човек е. Тя е с разсъдъка си, с бистро съзнание, със страхотна памет. Това е най-ценното – имаш възможността да се докоснеш до човек, живял в три Българии, който от позицията на времето може да ти коментира различни неща, а ти само може да се учиш от това. Тя има много интересни истории, включително за любовите си. Стоянка Мутафова е национално богатство и е хубаво тези неща да си ги казваме, докато такива хора са живи. Както беше с рождения ден на Стефан Данаилов – ние с Евтим Милошев бяхме поканени, бях щастлив, че приживе този човек получава уважение. Всеки артист, творец заслужава приживе да му се отбележи колко важен и неземен е той.

– Често Стоянка Мутафова казва колко ви е благодарна и че ви приема за свой син.

– В театъра Албена Павлова играе моя жена, а Стоянка – нейна майка. В сериала тя пък играе моя майка,

всички ѝ викат како,

а аз – направо майко

Има връзка помежду ни, познаваме се от 20 г. Винаги съм бил с голям респект към нея и към историите ѝ и няма как да е другоче, защото аз от тези актьори съм се учил, палил съм се да бъда като тях.

Интересното е, че когато гледаш стари неща с тях, виждаш как публиката е отишла да ги гледа, за да се забавлява. Сега това е на последно място – да искаме да се забавляваме. Хората вече започнаха да искат, но не знаят как.


Любо Нейков прегръща Стоянка Мутафова на представянето на биографичната й книга през ноември.

– Защо?

– Не знам, животът стана труден за всеки. Почнахме да играем повече пред българската диаспора в чужбина. Различен е начинът, по който реагират на нещата, които правим тук, и които правим там.

– Каква е разликата?

– Разликата е в емоцията на хората, които те гледат. Там очевидно българите са по-спокойни и идват откровено да се посмеят, да гледат нещо стойностно. Докато тук ти се опитваш да ги откъснеш от ежедневието, но те продължават да искат то да им е на преден план. Най-трудно е да разсмееш човек. Лесно е да го разплачеш, особено в тези тежки времена.

– На какво се смее днес българинът?

– На нещастието на съседа – по-важно е да е по-добре от другия, това е щастието на българина. Не мина това, а за съжаление, става все по-зле. Свидетели сме на уникални крайности – не съм вярвал, че този двигател на българина – злобата, може да стигне до такива размери. Не съм вярвал, че завистта, жълтото, неприятното, кафявото, ще бъде такъв двигател за българина, толкова ще се развива умишлено. Не знам тези хора с какво съзнание си лягат и как отглеждат децата си.

– Вие как устоявате на всичко това?

– Имам рецепта за себе си – като съм ограничил много контактите и кръга хора, с които ми е приятно, които са светлина в живота. Това са хора, които носят нещо, което си заслужава да бъде предадено на поколенията като опит, знания, правилен критерий, любов към живота и към ближния, ценностна система, любов към религията, към отглеждането на децата, към това, с което се занимават. Искам тази светлина да я подклаждаме колкото можем, да я пренасяме, да се палим взаимно.

– Вие на какво възпитавате вашето дете?

– На това, за което казвам сега. Объркана е като всеки млад човек – гледа телевизия понякога, чува, чете някакви неща, задава ми въпроси, опитваме се да я възпитаваме в това да обича себеподобните, да прощава – много е важно особено при децата, да може да се извинява и да казва благодаря.

– Тя ходи ли на училище?

– Да, в първи клас е.

– Какво ѝ е интересно, иска ли да стане като тате?

– Не бих казал, че иска да стане като тате. Тя расте с тази даденост и е много артистична.

От бебе се опитвам да я

забавлявам с куклен театър,

не можех да я излъжа

– тя идва и веднага наднича отзад, за да види. Въпреки че съм се опитвал да си преправям гласа, като е била малка, винаги ме е разпознавала. Самата тя много ни забавлява, пожелае ли, ще те разсмее за 5 секунди. Знае кое и как работи, в същото време е и с обратния знак – може да ми извади душата с памук, да ти скъса сърцето само като събере веждички.


Като Рангел Чеканов в “Столичани в повече”

– Тя с какво ви изненада за рождения ви ден?

– С една страхотна картичка, която ми беше нарисувала. В момента, в който си отворих очите сутринта, получих мокра целувка и картичката. От едната ѝ страна имаше надпис с пожелание, а от другата – рисунка.

– Празнувате ли рождените си дни?

– Да, но не обичам. Не обичам да съм чак такъв център на внимание.

– Актьорите не искат ли да са център на внимание?

– Аз не, аз съм екипен играч. Има прекрасни артисти, колеги, които са си за моноспектакъл, те са си самодостатъчни, самовлюбени, много се обичат и предпочитат себе си пред останалите колеги. Това не е лошо, но аз никога не съм харесвал такова нещо. Аз харесвам отбора и на сцена да можеш да провокираш колегата, да му партнираш достойно и вярно, защото там се получава една плодородна искрица. Тя заразява, получава се светлинката.

– Това се усеща и в “Комиците” – как самите вие, актьорите, се разсмивате един друг. Бихте ли разказали някоя случка?

– Да, ние репетираме, дори и снощи снимахме предаването. Заснехме първите издания, те ще се излъчват сряда, четвъртък и петък от 22 ч. Случките са постоянно и те са в малкото време, когато имаме самостоятелен живот встрани от нашата група, и нямаме търпение да се съберем, да си споделим, защото всичко, което ни заобикаля, е много смешно, ако го преувеличиш леко. Имаме такива истории с Ненчо Илчев, за които той казва: Стига, де, всички са разливат от смях, но ти преувеличаваш. То хуморът е това, което ни се случва, но леко да го преувеличиш. Пътувахме с него от Америка за Канада. Вече сме на гейта, всички са подредени и чакат да ни пуснат към ръкава, от който се качват на самолета.

Този човек, като изпадна

в паника: “Къде ми е

снимката, къде

ми е снимката?”

На канадската виза няма снимка, но на американската има. Той е свикнал с американската до момента и търси снимка и на канадската! Вика: Някъде тука е, пазете се!, и разбута хората. Създаде такава паника, дойдоха полицаи. Една проста ситуация, а като преувеличиш малко, става толкова смешно.


Христо Гърбов, Кръстю Лафазанов и Любо Нейков играят скеч в “Комиците”.

– Какви ще са образите в новия сезон на “Комиците” – ще видим ли Сашето и Ванката?

– Предпочитаме да има само нови. Може да се появят и някои стари, но те ще носят отзвука на това, което се случва в момента – няма как да подминем европредседателството, успехите на премиера ни в балканските страни. Това са успехи, които не сме имали от Средновековието, и то без войни. Времето ще покаже, че това наистина е достойно за уважение в исторически план. Сега не го отчитаме толкова, но да се водят такива приятелски разговори със страните, които ни заобикалят, не е било от векове. Разбира се, ние под смешна форма ще гледаме към европредседателството, ще бъде коментирана и Истанбулската конвенция – всичко, което се случва в момента.

- Може ли хуморът да подобри живота на хората?

– Категорично да. Това е най-приятният наркотик.

– Вас какво ви усмихва?

– Елементарните случки, които колегите разказват, но разбира се, преувеличени под някаква форма.

– С какво се занимава продуцентската ви компания с Евтим Милошев “Дрийм тийм” сега?

– Работим по много проекти. Евтим е много кинематографски настроен, обърнат е към киното, и ни предстоят проекти и в тази посока. Досега сме работили по игрални филми, но като копродукции – на “Воевода”, “Прелюбодеяние”, “Вила Роза”, “Пеещите обувки”, “Христо”, “Столичани в повече”. Продуценти сме на “Живи комини”, “Откраднат живот”, “Дървото на живота”, “Секс, лъжи и телевизия”, “Дяволското гърло”, We Die Young.

– На вас кое ви е най-присърце – театърът ли?

– Той е много важна част, защото там зареждаш батериите. Веднага имаш реакция от публиката и получаваш това, което си заслужил.

– За какво си говорят хората с вас след представленията?

– Ние много пътуваме, срещите с хората са приятни. Дори да си изпотен, а навън да е студено, не може да не им обърнеш внимание. Най-интересното за мен е, когато ти кажат, че искат да станат като теб. Тоест ти си ги заразил, пуснал си им онази тайнствена муха в главата, която вече ще бъде двигател за техните мечти и цели. По-хубаво от това няма.

– Малко хора знаят, че вие много помагате на ваши възрастни колеги.

– Да не говорим за това, за мен това е задължение, аз така съм възпитан. Никога няма да забравя за приказката, с която съм израснал, и думите: “Сине, какво правиш?” – “Дялкам копанка – като остарееш, да те гледам, както сега ти гледаш дядо.” Това са семейни ценности, с които съм отраснал от малък.

Какъв пример даваш на

следващото поколение,

ако ти не се грижиш за

по-възрастните

от теб, дори и за тези, които са с един ден по-възрастни? Аз не ти говоря за много старите хора, за които е престъпление да не им помогнеш, а за малко по-големите. Това уважение липсва, изкоренено е по нашите земи. Уважението към човека с 2 г. по-голям от теб – ами той е живял 2 г. повече от теб, какво ти пречи да се отнасяш с него като към батко, към байо, како. Уважението е важно да го заявяваш към всеки.

– Прибирате ли се често при родителите си в Червен бряг?

– Да, много често, това е част от това, за което говоря. Преди години, батко беше жив, говорихме си с него: “Брато, трябва да направим нещо. Не искам тези хора да ги видя остарели, другия път като си ида, единия да го няма, а третия път – никой да няма. Дай да ходим да ги виждаме как остаряват. И двамата имаме работа, но ще се редуваме – един път ти, друг път – аз.” Така го направихме, беше много хубаво. Когато загубихме батко, гледам да ходя по-често, вземам ги и тук – по празниците винаги сме заедно. Това са устоите, които ме държат.

– С дъщерята на брат ви, вашата племенница, виждате ли се често?

– Да, даже снощи ми писа, докато снимахме “Комиците”. Тя сега учи акушерство и е втори курс. Много сме си близки, чуваме се постоянно, тя ми е кръв. Ние всички сме родени през февруари – аз съм на 7-и, майка ми е на 27-и, тази година има юбилей – става на 70 г. Брат ми и баща ми са на 15-и, племенницата ми е на 9-и, а моето дете е на 20 февруари. Празнуваме поотделно рождените дни – всеки да си има празника, да си го изживее.

Той е един от най-талантливите ни и успешни актьори. Роден е на 7 февруари 1972 г. в Червен бряг. От малък проявява артистичните си заложби, а през 1998 г. завършва НАТФИЗ в класа по куклено актьорско майсторство на проф. Румен Рачев. През септември 2006 г. основава обща продуцентска компания с Евтим Милошев, която прави суперуспешни тв продукции като риалитито “Сървайвър”, шоуто “Комиците”, а и най-дълго излъчваният български сериал “Столичани в повече”. Женен е, има дъщеря Анна.

Цветелина Шенева

ЛЮБО НЕЙКОВ СНИМКА СИМОН ВАРСАНО

http://24chasa.bg