Мера според мера

1.
Джамбазки „тръка револвера, ке го праща БеСеПето в село Невратово“;
„Де се е чуло и видело ракията да пиеме со пари!?“, пита Каракачанов; пиарка-байрактарка си вее глупостта и ветър я брули на бел конь.
Тъй изглеждат „войводските“ новини напоследък.
Най-обичат самоназначените „войводи“ от ВМРО да поучават, да назидават, лекции по история да четат и да „го тръкат револвера“, първи патриоти да изобразяват и родолюбци единствени. Има обаче едни мрачни, подгизнали от кръв събития в българската история, които ВМРО заобикаля на пръсти и се Богу моли народонаселението да е толкоз изтъпяло, че да не знае, да не помни и да не пита. А който знае, помни и пита, „ке го лапне месечината“ и „ке го пратат в Невратово“.
Ванчето Михайлов, „иконата“ на ВМРО, на три пъти праща убиец на дядо ми Георги. Първата вечер отишъл, па се върнал; втората вечер отишъл, па се върнал; на третата вечер похлопал и рекъл: „Бай Георги, пратен съм да те убивам“, а дядо: „Влез да пием по едно вино“. Какво са говорили не знам, обаче убиецът си тръгнал с думите: „Бай Георги, не съм те намерил“. Не случил Ванчето на убиец. Някъде докъм 1996-97 г. и аз получавах хабери през един вестник относно „месечината“ и като как „ке ме пратат в Невратово“, ама се не подписваха, та не можах да ги поканя барем на едно вино.
Както и да е.
Сега – няколко въпроса от неудобната история.

2.
Кой съучаства в преврата на 9 юни 1923 г.? ВМРО.
Кой уби на 14 юни 1923 г. министър-председателя Александър Стамболийски? ВМРО. По-точно – Цанков заповядва на ген. Вълков, той – на кап. Харлаков, операцията ръководи Славейко Василев, убийците са от ВМРО, още по-точно – четата на онова неграмотно, нечленоразделно животно Величко Велянов-Чичето. Режат Стамболийски парче по парче – носа, ушите, пръстите, отсичат дясната му ръка и го бият с нея през лицето, накрая му отрязват главата…
Кой уби на 16 август 1923 г. Райко Даскалов, български посланик в Прага? ВМРО. По-точно – Йордан Цицонков.
Кой уби на 30 октомври 1923 г. д-р Никола Генадиев? ВМРО. По-точно – Димчо Стефанов (братовчед на Йордан Цицонков) и Димо Джузанов, по нареждане на ген. Иван Вълков и Военния съюз. Защо? Защото отказва да влезе в Демократическия сговор, защото освобождава 300 арестувани земеделци и комунисти, които трябва да бъдат изклани като животни в казармите на Първи пехотен полк и защото защитава (безплатно при това) плевенските участници в Юнското въстание.
Кой уби на 26 юни 1924 г. Михаил (Милан) Грашев, следовател по делото за убийството на д-р Генадиев? ВМРО. Защо? Защото нарича ВМРО мафия, покровителствана от Двореца.
Кой уби на 14 юни 1924 г. народния представител Петко Д. Петков? ВМРО. По-точно – Георги Каркалашев по личната заповед на ген. Иван Вълков. Каркалашев е заловен на местопрестъплението, легитимира се с полицейска карта, пускат го, после го арестуват, през октомври го осъждат на смърт, заменят присъдата с доживотна, а след три месеца го освобождават.
Кой уби на 31 август 1924 г. Тодор Александров? ВМРО. По-точно – Щерю Влахов и Динчо Вретенаров.
Кой организира Горноджумайското клане и уби на 12 септември 1924 г. 193-ма души от лявото крило на ВМРО? Главорезите на Ванче Михайлов с пълното съдействие на военния министър ген. Вълков и на вътрешния министър ген. Русев. Ген. Вълков вдига граничната стража и 14-а македонска дружина (около хиляда души), армията обкръжава града – не за да предотврати клането, а за да го гарантира. В екзекуторската група, за срам и позор, се включват и синовете на две легендарни личности – Кирил Дрангов, син на полковник Борис Дрангов, и Кирил Пърличев, син на Григор Пърличев. Само в хотел „Париж“ са открити 137 гилзи. Оцелелите – ранени, полуживи, потънали в кръв, търсят спасение при армията – убиват ги на място. В следващите няколко дни клането продължава в София, Пловдив, Петрич, Мелник, Неврокоп.
Кой уби на 13 септември 1924 г. адвокат Владислав Ковачев? ВМРО. По-точно – Мирчо Керкедиков, осъден на 15 г., после на смърт, после помилван от цар Борис ттт.
Кой уби на 13 септември 1924 г. народния представител Димо Хаджидимов? ВМРО. По-точно – Владо Черноземски, довереният екзекутор на Ванче Михайлов, заловен и осъден на смърт, присъдата не е изпълнена, неизвестно защо, отскубва се от полицейския конвой, неизвестно как. Ванчето ще го препоръча на своя всесърдечен приятел, създател и фюрер на Усташите, хърватските нацисти – Анте Павелич, той пък ще го назначи за инструктор по терора, на 9 октомври 1934-а, на крайбрежния булевард „Ла Канебиер“ в Марсилия Черноземски ще убие краля на Югославия – Александър т Караджеордевич, и ще бъде съсечен от един полицай.
Кой уби на 5 май 1925 г., във Виена, в Бургтеатър, посред пето действие на „Пер Гинт“ Тодор Паница? ВМРО. По-точно – годеницата на Ванчето, Мелпомена Кърничева, наричана Менча.
Кой уби на 26 май 1925 г. Георги Шейтанов? ВМРО.
Само за времето от отрязаната глава на Стамболийски до атентата в „Св. Неделя“ политическите убийства в България са над 250. От тези над 250 убийства 3 са доказано извършени по решение на Военната организация на БКП. Това е „червеният терор“.
Останалите 247 (и повече) политически убийства са дело на глутницата на Цанков, Вълков, Русев, офицерите от Трета секция на Военното министерство и ВМРО. Без да слагаме в кървавата сметка разстреляните, посечените, обесените, удавените в шлепове комунисти и земеделци през Юнското въстание и Септемврийското. Според чуждата преса те са над 10 000. Но това не е терор. Това е апотеозът на демокрацията.
Официалният, легитимираният чрез ЗЗД държавен тероризъм, дивашките репресии, масовите арести, истеричната цензура, архибеззаконията на властта, бруталната полицейщина, демонстративните разстрели по улиците на леви политици, неописуемият садизъм на ВМРО – това са мегатонове страховит политически експлозив, зареден от Цанков и неговата глутница безнаказани и недосегаеми държавно овластени убийци.
Този експлозив не може да не се взриви. Той затова е струпан. И куполът на „Св. Неделя“ ще хвръкне във въздуха.

3.
Без никакво участие в никакъв атентат, без никаква вина, без да са посегнали на ничий живот, без съд и присъда, в разстояние на няколко месеца, ще „изчезнат безследно“ около 30 хиляди комунисти, земеделци, работници, селяни, интелектуалци, леви офицери, от тях – 6 хиляди само в София. Така свидетелства през 1932 г. бащата на Гео Милев – Мильо Касабов, в своя разтърсващ разказ „Неотговорни фактори“:
„Те се появиха като хунта за мъст… И се втурнаха по домовете, и извлачиха жертвите си със силата на властта… А вземените от домовете им не виждаха вече бял свят. Никакъв съд над никого не се произнесе, никаква присъда над никого… Против всякакъв закон и гаранциите на конституцията за сигурността на живота бидоха избити десетки хиляди с най-ужасни средства… Тази система на най-отвратителна подлост може да скрои и проведе само един роб, един страхливец, един тилови герой, който е получил безотговорна и неограничена власт….
В страната се развихриха събития от властвуващите, в които погинаха около 30 000 невинни като жертви на „неотговорни фактори“. Оттогава „неотговорни фактори“ е въведено понятие в езика ни за изразяване на ужас и безумие, на подлост и скверност, на безчовечност и зверство…
Делото на „неотговорните фактори“ е подло и мерзко и то задълго взема връх, скова и изпълни с ужас и трепет сърцата…
Неужели в България нямаше управници умни да не допуснат този позор за народа ни? Отговорът е – нямаше такива управници. Всички мълчаха като риби при изтреблението на невинни…
През втората половина на май 1925 г. „неотговорни фактори“ погубиха сина ми Георги – поета Гео Милев…“.
Емил Вандервелд, външен министър на Белгия, говори за 18 000 убити; парламентарната комисия на Лейбъристката партия – за 20 000 убити или изчезнали; в книгата „Какво се върши в България“ Чарлз Мос, американски журналист, пише: „На 22 април, шест дни след атентата, в затворите бяха хвърлени 30 000 души“. За броени дни (по официални данни на Военното министерство) само в София, Пловдив и Варна са арестувани над 27 000.
Колко загиват в черните нощи на белия терор? Цар Борис признава за „хиляди жертви“, външният министър – за 5000 убити само през Септември`23, главният секретар на МвНР – за 3500 „плюс-минус хиляда“ (така де, какво са някакви хиляда човеци!), Цанков говори за „стотина убити учители“, ген. Вълков – за „25 убити комунисти“… Скромно. И отново Цанков, пред „Нойе Фрайе Пресе“: „За съжаление изчезнаха няколко души и повече не се намериха“. Още по-скромно.

4.
Само в София, само за 10 нощи са убити 500 души. Избиват ги във Военното училище, в тV Артилерийски полк, в Гвардейския полк, в т Пехотен полк… Разстрелват, душат, премазват, посичат. Брутално, свирепо, кръвожадно, с опиянение… Всяка екзекуторска група включва офицер от Трета секция, шофьор, „майстор-примкаджия“ и „облаци“.
Кои са „облаците“?
Това са наемните убийци на ВМРО. По-точно – на чичко Величко. Грамадното, неграмотно туловище с гробовен глас, идещ от преизподнята, е същият „войвода“ Величко Велянов с неговите колачи, които заклаха Александър Стамболийски…
Убийците имат „норма“ –  50 души на нощ. Всяка нощ. И колко нощи продължава този ад? „Месец-два“, казва един от палачите. „3-4 месеца“, казва друг. Небрежно. Според бюлетина на Дирекцията на полицията адът продължава и лятото, и есента, и до края на 1925-а, и след това. Офицерите изпълняват своя „патриотичен“ дълг, а всеки „облак“ получава по 50 лева „хонорар“ на нощ. 50 убити – 50 лева. За главата на Гео Милев – 1 лев. За главата на Йосиф Хербст – 1 лев. За всяка светла глава – 1 лев. Толкова струват светлите глави и храбрите сърца в страната на несъществуващия фашизъм.
И една мрачна, зловеща кавалкада снове в нощта – „Форд“-ът на офицерите, 7 леки коли за касапите на чичко Величко, и камиони разнасят трупове, натъпкани в чували… Убийците, скрити в безлунните сенки, заравят още топлите тела в подготвени трапове край Илиенския форт, край Слатинската река и край Драгалевската, зариват ги с камари боклуци и мятат отгоре някое мъртво куче, та никой да не доближава тая смрад…
„Цялото земно кълбо е наводнено с новини от България. Това нещастно царство на фаталните Кобурзи си спечели славата на земя, която по ежедневно случващите се в нея ужаси надхвърля всичко, което някога се е виждало и чувало на Балканите“, ще напише Иво Андрич.
„За тази България, която е най-патетичният кръг на Балканския ад, методичното задушаване на всякакъв стремеж към свобода се превръща пред очите на всеки в подтискаща тишина – тишината на гробища… България е земя на ужаса, адът на Европа, мъртвите са навсякъде“, ще напише Анри Барбюс.
Мъртвите са навсякъде…
Захвърлени в ями, ровове, изкопи, трапове, канавки, хендеци, траншеи, пресъхнали кладенци; заровени в ниви, лозя, градини, пясъци, оврази, речни подмоли…

5.
Виола Каравелова, прекрасната, изящна Виола, тича от участък в участък и от министерство в министерство; Виола, обезумялата от мъка Виола, броди като привидение в бялата си сватбена рокля, на която е закрепила снимката на Йосиф Хербст, и пита „Къде е Йосиф? Къде е мъжът ми?“… А официозът „Демократически сговор“ отговаря с един безграничен, отмъстителен, тържествуващ цинизъм: „Госпожо, ние не сме пазачи на вашия съпруг!“
Съсипаният Мильо Касабов изпраща телеграма след телеграма, заявление след заявление, молба след молба – до Вълков, до Цанков, до парламента, до всеки депутат, до министрите, до военния прокурор; и три молби до Борис ттт, до неговото „чувствително и милостиво сърце“; и във всяко писмо повтаря, повтаря, повтаря – за Дойран, за шрапнела, отнесъл дясното око и част от черепа; за това, че Гео е поет, а не престъпник; и едно безкрайно, жестоко, раздиращо бащино стенание: „Къде е синът ми Гео?“… За да получи безчувствен отговор от канцеларията на „чувствителното сърце“; за да чуе вледеняващите думи на ген. Вълков: „Аз се разпоредих за него!“…
Хиляди майки, бащи, братя, сестри, деца, съпруги тичат от участък в участък, от казарма в казарма, от министерство в министерство; пишат отчаяни писма до царя, до Цанков, до парламента…
Държавата е потънала в кръв, мрак, ужас и покруса…
А Цанков държи френетични речи:
„Европа ни цени много! Защото ние успяхме да смажем на Балканите хидрата на болшевизма. В нашата почтеност има ли някой дързостта да се усъмни? Тя беше всеобщо призната… Нас ни обвиняват, че сме прибягвали до брутални средства. Ние не само не сме искали, но и сторихме всичко, за да спрем насилията! И ги спряхме! Нима затова сме „най-кървавото и най-насилническото правителство“?!… Нас ни обвиняват в насилие?! Това е прекалено!… Обвиняват ни като реакционери, искат ни сметка за изчезнали. Аз отговарям само на въпроса: „Запазихме ли държавата?“ Да! Нас не ни смущава никоя сянка. Ние сме чисти в своята съвест. Нас и историята ще оправдае. Защото вършехме подвизи в защита на България!… Да, мене ме клеймят като тиранин, затова че кърваво потуших комунистическите бунтове. Само при силуета на моята сянка треперят от ужас, защото аз не се шегувам и не пипам с меки ръкавици. Аз изпълних дълга си в защита на държавата!…“
Антон Страшимиров подрежда в кървав стълб имената на 35 погубени публицисти, поети, писатели, издатели, редактори. Екатерина Каравелова изпраща на княгиня Евдокия списък с имената на 151 избити и изчезнали комунисти и земеделци. Това е частица от ужаса.
Списъците са безкрайни, една върволица имена – на хора, на градове, на села, на избити в казарми и полицейски участъци, избесени по пътищата, посечени със саби, разпрани с щикове…Вестникът не е разтегателен, не мога нито да ги изпиша, нито да ги опиша.

6.
Но идва ред на още въпроси:
Кой вилнее в Горноджумайско, Неврокопско и Разложко?
Кой съдейства безотказно на Цанковата власт?
С кого властта съгласува своите безчинства?
На кого полицията предава арестуваните комунисти и земеделци?
Кой организира касапницата в Градево през август 1925 г.?
Кой организира касапницата в Крупник през юли 1925 г.?
Кой организира касапницата в Дъбница през май 1925 г.? Кой и с какви правомощия арестува в Дъбница 300 комунисти и земеделци? Кой ги инквизира зверски 40 дни? Кой нарича това беззаконно зрелище законно следствие? Кой „държи в течение“ Вътрешното министерство? Кой получава инструкции и сведения от Дирекция на полицията и Военното министерство? Кой си е присвоил правото да съди? Кой хвърля живи хора в пещите за хляб? Кой превърна Арнаудовата къща в Дъбница в „Кървавата къща“? Кой превърна Дъбница в първия фашистки крематориум в Европа? Кой разстреля, обеси, посече, удуши, изгори 120 комунисти и земеделци в Дъбница? Кой е този съюзник, съратник и събандит на българския фашизъм? Кой?
Отговорът на всички тези въпроси е само един – ВМРО.
Тези акции на ВМРО (и не само те) са съгласувани с Министерството на вътрешните работи и народното здраве. Смъртните присъди са утвърдени от Ванче Михайлов.

7.
Някой от ВМРО да се е почувствал неловко, поне малко? Не.
Някой от ВМРО да е признал, че всичко това е било? Не.
Някой от ВМРО да се е извинил? Не.
Някой от ВМРО да се е покаял? Никога.
Чии следовници се смятат ВМРО?
За чие наследство – политическо и морално – претендират ВМРО?
На Гоце и Яне? Или на Ванче Михайлов и чичко Величко?
За каквото и да претендират, отговорът е ясен – Ванчето и чичко Величко.
А ти, Джамбазки, не „тръкай револвера“ и не ми разправяй как ке ме пратиш в Невратово. Не ми продавай вехти ванчемихайловистки номера. Не на мен. Моите предци са Георги Дърев и Димо Хаджидимов от Горно Броди, дето сега се казва Ано Вронду. А ти, Каракачанов, пий си ракията – со пари или без пари, както дойде. И си озапти пиарката-байрактарка, щото е глупавка, милата.

Велислава Дърева

http://duma.bg