Мира Радева: За парите, детския живот и сгрешената представа кое е най-важното

Живеем в свят, в който ценностите

тепърва се подреждат на принципа

проба – грешка. И защо по кварталите

в САЩ има надпис “Съседът гледа”

Тийнейджъри взеха без разрешение колата на родителите си, тръгнаха да се забавляват посред нощ и загинаха. Шофьорът е 15-годишно момче, разбира се, без книжка.

С какво ме провокира случаят?

28 години след 10 ноември българското общество не може да разбере, че демокрацията, свободата, добрият стандарт на живот съществуват, когато има

колективна воля

за живот по

правила

и регламенти.

Погазването на правилата, законите, живеенето както ни дойде, това е българската болест, това е нашият синдром. И това се е превърнало в национален спорт. Това са тежките дефицити още от времето на комунизма, когато от нас се искаше където и както можем, да заобиколим закона. А може би идва и от времето на Османската империя, когато заобикалянето на закона е било проява на геройство, на бабаитлък. При тоталитарната система тези ефекти не само не изчезват, но и се засилват и сега за нас е много трудно да се адаптираме към западната демокрация.

Там, в западната демокрация, говорим за колективна воля да се спазват правилата. Един път като общество, втори път – като общности, и трети път – като индивиди. Затова оглавяваме всякакви негативни класации, включително и тази за много жертви на пътя.

В конкретния случай децата са жертви, те са продукт на тази социална среда, която им внушава, че

най-важното е да

се изкараш

по-голям бабаит

от останалите

Отсъстващото родителство е втората причина – родителите на тези деца са гурбетчии в Европа. А родителският контрол и задаването на правилата са особено важни. В детството и юношеството се усвояват правилата, по които човек се държи в обществото.

В пубертета, когато човек търси себе си, е нужен родителски контрол, и то

не само като

санкция, а и като

любов, като

съпричастие,

заедно да вървим с юношата по трудния път за неговото утвърждаване.

Какво губят децата, когато родителите им не живеят с тях? Преди всичко подкрепа и любов. Десетки хиляди български деца живеят по този начин и това е ужасяващо. Става дума за сгрешената представа кое е важното в живота. Струва ми се, че живеем в свят, в който ценностите тепърва се подреждат, и го правим по най-болезнения начин на принципа проба – грешка. Сега за тези родители, които са изкарвали някакви пари в чужбина, ще се окаже, че са загубили и онова, за което са отишли уж да се борят. Това е един от най-тежките уроци на съвременното общество – мислим си, че парите управляват света и са най-важното. И когато загубиш детето си, разбираш, че парите не са най-важните.

Парите може би са важни, но също така е важно да си близо до детето си във всеки един момент и да си неговата морална подкрепа.

Тези деца са решили да се разходят до съседния град, защото търсят себе си, защото се страхуват – всъщност перченото идва от страха. Като се перчиш,
като се правиш
на голям, ти
запълваш една
емоционална
празнина,
компенсираш неща, които би трябвало да идват от вкъщи, от семейството. Родителите ги няма, а децата се вживяват в ролята на възрастни и в един момент губят живота си.

Това показва незрялост на родителското поколение.
Ако става дума за хора, които не съзнават задълженията на родителството, тогава значи институциите трябва да се намесят за неадекватното родителство. Социалните служби много често изпускат от погледа си неадекватното родителство. В повечето случаи виждат проблема, когато се стигне до подобна драма.

Този социален преход, тази социална революция, в която сме, показва всички язви на обществото, показва ни такива, каквито сме. С нерешените проблеми, с критичните точки. Но неизбежно взема и жертви. Защото за да изградим една адекватна обществена система, трябва да подредим ценностите си. Трябва да възложим охраната под формата на правила и закони от институциите. Трябва да дисциплинираме индивидуалното си поведение да се спазват тези правила. И трябва да има воля за прилагането им.

Помня при едно посещение в САЩ през 2000 г. ми направи силно впечатление един надпис, който буквално беше във всеки квартал. Той гласи: Съседът гледа. Там общността контролира, защото институциите не могат да бъдат навсякъде.
И нашият проблем е в това, че от една силно патриархална общност тръгнахме към индивидуалната свобода, но тази индивидуалната свобода не отрича всички да съблюдават правилата и след това същата тази общност трябва да има достойнството и почтеността, когато тези правила не се спазват, да ги налага. Демокрацията изисква една свръхотговорност от всички нас на всички нива.

http://24chasa.bg