Моделът „суджукгейт” ни тика към гражданска война

Омразата и насилието у нас са двупосочни – от горе надолу и от долу нагоре. Лошото е, че по средата неизменно се оказваме ние, редовите българи.
Още по-лошото е, че и омразата, и насилието не са от вчера или от днес. Или, както твърди един мой мъдър колега, ние сме в състояние на постоянна гражданска война поне от 1923 г. насам.

Понякога тя избуява в гореща (1923, 1925, 1941-1944, 1945-1953, 1956). В другото време си тлее като студена. Но си е все гражданска война.
Вярно, през 80-те години на миналия век нещата като че ли позатихнаха. Но най-вероятната причина е, че насилието отгоре като че ли подчини омразата отдолу.
Очевидно обаче тя е тлеела като незагасена жарава. За да избуи още в първите години на демокрацията.

Спомняте ли си призива „Кожите им по стената!”. Или „За да има мир, БКП в Сибир!”. И от другата страна – „С кръв сме я взели, с кръв ще я дадем!”.
Като историк съм изучавал преходите към демокрация след Втората световна война. Бога ми, такава взаимна омраза и такова насилие не съм срещал никъде!
Обратно – в Испания например, след като виждат, че работите вървят на зле, през 1978 г. управляващи, работодатели и синдикати сключват споразумение (т.нар. Пактове от Монклоа), в което се договарят как заедно да излязат от икономическата криза на първите години от прехода. Но, забележете, да излязат със съвместни усилия, т.е. солидарно. А не с обвинения, че едните били търтеи, а другите – алчни експлоататори.

За седем години в съседната й Португалия леви и десни, пак заедно, променят пет пъти Конституцията, за да премахнат от нея някои първоначални „социалистически” увлечения. Но с преговори, а не със скандали и взаимни обвинения.

През 1992 г. първият министър-председател на Чехия, вече като самостоятелна държава, се обръща с призив към всички свои сънародници, независимо от политическите им убеждения, да стиснат зъби за шест месеца и да изградят заедно своята си държава. И чехите се вслушват в призива му. Солидарно десни и леви. И успяват…
Ами така стана и в Унгария, и – макар и в по-малка степен – в Полша. На всички, които ние сега направо дишаме прахта.

А я дишаме по една проста причина – че тръгнахме към новата политическа и икономическа система не като солидарна, а като разделена държава. И не спираме по този си път.
Съсипахме ли си правосъдната система? И още как!

За да си осигурят безнаказаност при кражбите, бившите комунисти я направиха „независима”. После бившите седесари я прочистиха от свестните съдии, прокурори и следователи.
Резултатът е, че просто я унищожихме. И в нея вече едва ли има някой, който да вярва.
Разбихме ли си т.нар. правоохранителни органи? Ми енергично и със завиден замах.
Развратихме ли чрез тези действия насилието отдолу?

Ми колко му е. Проблемът обаче е, че то се генерира отгоре.
Вижте парламента – той ежедневно ражда омраза, а оттам – и насилие.
Как можеш да подгониш например един циганин, който, като види някой депутат, се хвали, че „тоя е мой човек”, защото онзи го е купил срещу 20 или 50 лева (справка – „оня народен представител” от Асеновград?).

И тук се сещам за гениалната констатация на мой приятел, че в България гласът на един циганин е по-скъп от този на един доктор, професор или журналист. Поради което бият тях, а не онези, които заслужават…

Как можеш да подгониш други цигани, дето крадат дърва около Самоков, след като знаят, че и зад тях стои друг депутат (пак справка – бат’ Сали?).
И какво? И БСП, и ДПС застават плътно зад „техните” си хора. Което означава, че едните не възнамеряват да спрат да купуват цигански гласове, а другите – да подкрепят кражбата на дървесина и други неща, каквито им попаднат под ръка.
И така – до края на света. Поне в България…

Как можеш да укориш някакви мутри, че били напердашили на магистралата една бременна жена, след като преди дни в самия парламент двама депутати едва не се сбиха?
Колкото и странно обаче да е на пръв поглед, подобни истории са направо бели кахъри в сравнение със „суджукгейт”. Защото той показва, че насилието „отгоре” от физическо е прераснало в институционално.

Някога в историята ни Добруджа наистина е била независимо феодално княжество. И местният управник е държал в ръцете си цялата власт – тогавашните изпълнителна (МВР), данъчна (НАП), съдебна.

В началото на ХХІ в. обаче това звучи като абсурд. И ако не беше „спирачката председателство на ЕС”, най-вероятно още сега той щеше да избие в бунт на онеправданите.
Обикновено така започват и гражданските войни – студени или горещи. За да завършат с победа или на едната (самозабравили се управници), или на другата (обезправените маси) страна.

Лошото обаче е, че и двата изхода са последвани от един – край на демокрацията…