НДК

Оня ден отивам на Панаира на книгата в НДК. Почвам от четвъртия етаж с идеята да се придвижвам надолу: така в момента, в който ми писне, ще съм долу пред изхода, а не – горе под покрива.

Покривът обаче – добре де, таванът – в този случай си имаше други планове за мен. В края на редицата сергии на четвъртия етаж внезапно от тавана руква малко водопадче. И оформя бързо разрастващо се езерце, пълнещо се с леко ръждива водица.

Засегнатата сергия беше на моите приятели от „Комунитас”. Помогнах им да евакуираме книгите по-далеч от водопада/езерцето. Многократните опити на организаторите и на пострадавшите да намерят някой служител на НДК не доведоха до нищо. Беше събота – почивен ден за всички служители и особено – на НДК. После и на втория етаж видях как се заражда малко водопадче…

Докато премятах кашони с книги – размишлявах. За Председателството, разбира се. В което основната цел на нашите управници е „да не се изложим пред чужденците”. Само че те го разбират в смисъл да няма кой да протестира срещу извращенията им. А то се случва в буквалния: таванът на НДК тече. Вече тече, макар да е ремонтиран за милиони и макар навън да не вали нито дъжд, нито – сняг, а Председателството да е още далеко. Тече и ще продължи да тече, защото няма как да стане инак.

Ако единствената ти цел е да не се изложиш пред чужденците – ще се изложиш. Неминуемо е. Напълно неизбежно. Защото докато се притесняваш дали не ти миришат краката, ще се размирише нещо друго.

 Отсега гарантирам, че сърцето (както си го представят нашите хубавци) на Председателството – НДК – ще тече. Тоалетните (доколкото ги има) ще се запушват и върху тях ще бъдат слагани найлонови пликчета, увенчани с надпис на амбалажна хартия: „Клозета не работи!”. Уханието ще се стеле нагоре поне до мецанина. Няма да работят асансьори и врати. Отвън, пред входа, ще се наводнява, което, на свой ред, ще откъсва плочките от техните котви и те ще джвакат, типично по софийски, докато ти пръскат рядка кал по обувките.

Откъде знам всичко това ли? Освен че го видях с очите си как започва, имам и обща подготовка по въпроса.

Казваме: корупцията е навсякъде. Как изглежда това? Ако си фирма по ремонтите на НДК-тата, си подготвяш нещата с поръчителите на ремонта, така че да получиш поръчката. После връщаш част от парите обратно на поръчителя, под масата. После си извън неговия контрол. Как ще ти държи сметка за качеството на ремонта, след като е взел пари от теб?

А ти пък, като изпълнител, знаеш следното: в корумпирана среда успехът не идва с работенето, а с други умения. Затова – а и за да увеличиш нормата на печалба – не се напъваш. Не плащаш големи заплати на знаещи майстори, които да направят ремонта като хората. Вместо това набираш когото хванеш от махалите и ги хвърляш на обекта. Ама те това не го умеят? Голяма работа. Ти не зависиш от резултатите от ремонта си, защото възложителят не може и „копче” да ти каже, камо ли – „оправяй си бакиите за своя сметка”.

Затова, каквото и Председателство да се задава, никой няма да си мръдне пръста за това НДК да не продължи да се разпада върху главите на другарите от Европа.

Дори цялата работа да не беше обречена от корупцията, има нещо дълбоко нездраво (чумаво, тифозно, туберкулозно) в главите на онези, които си представят Председателството върху страните членки на ЕС като лъсване на емблематична тоталитарно-комунистическа сграда. Това, от една страна, издава техния, на тях самите, базисен, битов комунизъм – представят си демокрацията като бай Тошо с малко лустро (без изходни визи, например). От друга – урочасва цялото начинание от самото начало.

Защото бидейки замислен като апотеоз на „реалния социализъм”, НДК е прокълнато място. И не прощава.

В края на 1960-те години градският ми дядо редовно ме водеше на разходка в онова, което днес наричаме „градинката на НДК”. Помня стените на загиналите за свободата на България; помня как заедно сме чели имената на загиналите за Отечеството. Помня много дървета, много зеленина, с виещи се из цялото това великолепие пясъчни алеи.

После се появиха съветските багери и съветските „самосвали”. Стените на героите бяха разрушени. Зеленото беше изровено, остъргано и разнебитено. Появи се типичният за късния социализъм „котлован” – огромна дупка, от която нямаше какво друго да се роди, освен някакво чудовище.

И то се роди. Там, където имаше пясъчни алеи насред зеленина, се ширна евтин мрамор, осигуряващ максимален пек лятно време и максимално количество потрошени крайници зиме. Сянка нямаше, докато не пораснаха, след десет години, фиданките покрай края. Фонтаните спряха след година-две, оставяйки празни басейновите пространства, които преди това пълнеха. Празно обаче  не остава. Басейните станаха нерегламентирани сметища. Почти веднага се появиха плъховете.

А на баирчинката се появи самият НДК. От първия си ден приличаше на огромна, страшна тарантула, подвила крака под корема си. Приклекнала на високото, гледаше града пред себе си с искрена омраза. От всички последвали из страната „малки НДК-та” това беше най-зловещото, най-грозното и най-страшното.

„Народен” дворец на културата? Не пускаха народа вътре. Беше за партийни цели. А в редките случаи, в които пускаха, човек можеше да се разболее. Ниските тавани ти мачкат мозъка. Безсмислено огромните мраморни стълбища нямат никаква очевидна функция, освен да смайват гостите от провинцията. Тоалетните са кът, защото тогава властта бе убедена, че социалистическите труженици не ходят чак толкова „по нужда” – а ако им се приходи, ще стискат.

Над 90 процента от всички налични врати са винаги заключени и, ако тръгнеш да слизаш по стълбите след залез слънце, рискуваш чак долу да разбереш, че няма как да се спасиш от това чудовище, тъй като всички входове и изходи са здраво затворени с помощта на вериги. А докато се върнеш горе, на изходната си точка – и тази врата вече някой бдителен деятел я е заключил. Знам, защото ми се е случвало.

Да не говорим за варварските чергила и дърворезби по стените, изливащи върху посетителя бруталното езичество на късния социализъм.

Въпреки потягането на Зала 1 и появата на „Перото”, всичко това в някаква степен продължава и днес. Защото е закодирано – не в архитектурните решения, но в идеите на режима, способен да породи подобно мрачно чудовище.

И тук – точно тук, в търбуха на кацналата върху баира бетонна тарантула, бившите членове на БКП, днешни величия на ГЕРБ си представят, че ще „председателстват Европа”?

Работата е урочасана от самото начало; катастрофата е неизбежна. Корупцията, довела до водопада на четвъртия етаж от оня ден е само едно от наследствата на злокобното творение НДК. С интерес чакам да видя какво още предстои.

Евгений Дайнов

http://offnews.bg