Невидимите деца

Десетилетия наред децата от социалните домове са невидими за обществото. Все едно дали са изоставени заради тежко заболяване, заради бедност на родителите или заради нечии предразсъдъци. У нас да си от дом и да успееш в живота, е героизъм – като младежа, дългогодишен състезател по информатика, донесъл множество награди на България, който сега е студент в Кеймбридж. Въпреки неравностойното си положение и благодарение на вярата на учителите в таланта му. Той от родната си държава не е получил и стотинка.
Е, най-сетне и българската държава се усети, че ако продължава да се прави, че децата от социални домове ги няма, ще си отглежда един постоянен контингент от полуграмотни безработни, затънали в житейската безпътица. Усети се, че и сред тези невидими деца и младежи може да има таланти, които да прославят България. Тъжното е, че им се помага с европари по проекти и от неправителствени организации. Държавата пак я няма, тя просто ще администрира едни пари. А когато проектът приключи? Или може би някой чиновник вярва, че тогава вече няма да има изоставени деца?
Факт е, че в последните 6-7 години държавата ударно закрива социалните домове и се бие в гърдите, че разкрива т.нар. социални услуги от резидентен тип за деца (преходни жилища, центрове за настаняване от семеен тип, кризисни центрове, приюти и пр.). Дали обаче се променя положението на изоставените деца и на децата с увреждания? Дали не ги местят от едни големи и мрачни сгради от началото на ХХ в. в други – ремонтирани, от края на същия век и възможно по-далеч от хорския поглед? Променя ли се отношението към тези деца? Те чувстват ли се членове на това общество или го отхвърлят заради враждебното му отношение към тях? В отговорите на тези въпроси се крие причината дали тези деца (все едно дали обитават сгради от соца или след ремонт с европари) ще останат и през ХХI в. невидими за обществото.

Аида Паникян

Резултат с изображение за децата от социалните домове

http://duma.bg