Неделчо Михайлов: Толкова малка страна, а толкова причини за разделение

В България живеем в един особен вид екстровертна-интровертност…

(За който не ги знае тези думички – … :))

От една страна – дива социална активност… Социалните мрежи са хит, коментират се всякакви едри и дребни теми и темички, от гащите на Първата дама на Франция, през сутиена на нашата Първа, до ракети и ядрена промишленост. От това, както всички знаем – полза никаква. Тази оценка е валидна и за материалът, който четете. Пиша го, защото виждам, че е интересно на доста хора. Единствената полза е, че някой бай Х@й от Сюсюрлево или Горно Нанадолнище си вижда името и снимката в мрежата и разбира се, има възможността да оплюе, „нахрани“, „унищожи“ някоя звезда, политик или отбор от вражеския цвят. И става велик в собствените си очи…

И разбира се, изпуска се парата.

От друга страна – последното десетилетие даде много за самотата в България. Умните млъкнаха. Прибраха се в себе си. Защото са умни. И не им се надвиква. И знаят, че и да казват каквото мислят ще бъде заглушено от гигантския вой на идиотите.

Така е, мили деца, тъпанарите определят общественото мнение. Или поне валидната му господстваща квота…

Няма да стане така.

И разбира се, поемам бумеранга на въпроса „Е, хубу де, ами как ще стане, ве, Михайлов…Кога шсъ упраим?“

Ако имах рецепта – универсална, всепопомагаща и приложима веднага, то Бойко Борисов щеше да ми диша прахта, Слави нямаше да виси като идиот пред Народното събрание, а Симеон Сакс-и Така Нататък нямаше да лъже цял народ, че ще го оправи за 800 дни.

ДА НЕ ЧАКАМЕ НЯКОЙ ДА НИ ОПРАВИ.

Тия, които минаха през властта наистина ни оправиха. Оправиха и себе си.

Няма да дойде никой, повярвайте ми.

Всеки трябва да оправи сам себе си.

Не разчитайте в никаква степен на държавата.

В Родината държавата никога не е била приятел на народа.

И няма да бъде.

Не разчитайте и на политиците. Видно е, че те са продукт на цялото ни общество.

Тъпотията че, народът много свестен, ама политиците ни са боклуци е теза за наивници и утешение за провалилите се в живота… Да не би да сме ги внесли от планетата на АЛФ… ? Те са част от нас и поне 90 процента от нас, ако са на тяхното място, ще станат същите нехранимайковци…

95 процента от нас, българите се занимават с живота на останалите 5 %…

НЕ СЕ ЗАНИМАВАЙТЕ С ХОРАТА. ЗАНИМАВАЙТЕ СЪС СЕБЕ СИ.

Вярно, че е по-лесно и сладко да одумаш някого и да поклюкариш, но животът тече еднакво бързо за всички ни… И все в една посока.

Обърнете се към себе си. Вгледайте се в семейството си, в децата си. Колкото и да е трудно – изработете си ценностна система, която да не включва омраза, завист и деление. Рубладжиии, соросоиди, ЦСКА, Левски, гербери и седерасти, червени боклуци… Това са глупости.

Толкова малка страна, а толкова причини за разделение.

Не вярвам и в „магията на позитивното мислене“.

Обаче вярвам, че човек от всяка ситуация трябва да извлича максимума. И вярвам, че ако мислиш лоши неща, лоши неща ти се случват.

Вярвам, че човек по природа се ражда добър.

Животът и обстоятелствата правят някого кофти човек. Но вярвам, че може да се живее без нерви и омраза.

Намерете доброто в себе си. Направете така, доколкото е възможно, разбира се, да зависите от колкото се може по-малко хора, институции и обстоятелства.

Не се карайте с хора. Не крещете и не викайте. Няма смисъл.

Най-трудното – ако нямате – изработете си причини за самоуважение и достойнство. Без тях всичко друго е вятър работа. Мнозина обаче бъркат самоуважението с агресия към околния свят – особено по-охолния…

Да се научим да се уважаваме.

Ако парафразираме Вонегът : „Не е нужно да се обичаме, но е задължително да се уважаваме.“

Тогава току виж, може и да заприличаме на народ…

Гореписаните словеса са плод на личен опит и наблюдение върху народопсихологията ни.

Ние никога не сме били колектив, група, отбор, тим.

Нация от индвидуалности, в която „всеки е по-по-най…“

Затова – тъй като нямаме един (1) / безспорен жалон като нация, една (1) / безспорна теза или цел – промяната трябва да влезе във всеки един от нас. Което, разбира се, граничи с фантастиката. Чака ни дълъг път. Дълъг и може би много тъжен.

А може би е прав един мой близък приятел историк, който изрече страшните думи: „В крайна сметка може да ни е дошъл краят като народ и нация… Почти хилядолетие и половина… Не е малко. Сума народи изчезнаха за това време…“

Знам, че няма да стане така. Защото ако съм забелязал някакво наличие на историческа мисия у нас българите през тези почти 1400 години, то тя е да оцеляваме.

При всички случаи и обстоятелства.

Което си е и благословение, и проклятие, ако питате мен.

Нека всеки направи опит да вземе собствения си живот в ръце. Да изкачи собствения си връх. Да докосне собственото си слънце. Да се опари. Защото видно, че при нас Мойсей не е възможен. Само цар Ивайло. До изчерпване на количеството.

И между другото, за тези, които не са разбрали.

Преходът свърши. Отдавна

http://afera.bg