Обувките на принца

Видяхме се приятели от ученическите години. – Бобо, помниш ли как към хижа „Селимица“ ти, Ели и аз живяхме в твоята палатка? – Не беше палатка, Джимо, а парче от платнището на пътуващ цирк. Аз имах лампа петромакс. Ти донесе примус. – Да. Ти, Бобо, намираше в гората гъби сърнели, Ели ги пържеше и тримата ядяхме. – Не беше така. Един ден ядеше ти, на другия ден аз, да не се отровим двамата едновременно. Ели ядеше всеки ден. – Вярно. Чудно как не се отровихме. После ти избяга във Виена. – Не избягах, а забравих да се върна. Там с тия две ръце си направих частен тенис корт. С всичко – душове, барче. След като играят, не кока-кола, разбира се, а чаша безалкохолно шампанско или нормално шампанско за онзи, който ще го откара шофьорът му. Ти гледаш ли тениса? – Не. Изхвърлих си телевизора. Интересувам се само когато играе Григор Димитров. – Вярно ли, Джимо, че си станал русофил? – Вярно е, че по харесвам Шарапова, отколкото Винъс и Серина Уилямс. И по харесвам водка „Белуга“ с хайвер, отколкото кола с пуканки. Ти не вярвай на бройлерите. Те са дамазлък на фашагите и комунягите. – Какво искаш да кажеш? – Искам да кажа, че в Германия имаше „Хитлерюгенд“, в България имаше „Бранник“, имаше български офицери, които натискаха Борис III да ги прати да помагат на германците в Русия, понеже бяхме съюзници. Както сме сега съюзници в НАТО и помагаме на НАТО против Русия. Тогава Германия печаташе левове, германците в България плащаха с фалшиви левове. България купуваше германско оръжие втора ръка и не го плащаше в левове, а с месо, яйца консерви, цели влакови композиции. Сега купуваме трета ръка натовски бракми и нямаме с какво да си платим, народът гладува. Тогава комисионите от оръжейните сделки отиваха в джоба на няколко български висши офицери фашисти и на принц Кирил. Ноторен плейбой. Тогава казваха бонвиван и женкар. Казваха, че х*ят му бил дълъг като името – Негово Царско Височество принц Кирил Преславски Хайнрих Франц Лудвиг Антон Карл Филип, принц Сакс-Кобургготски и херцог Саксонски. – Шашна ме, Джимо. Как можа да го кажеш това дълго име. – Щото, след като ти избяга, тоест забрави да се върнеш в България, аз говорех пред радио- и телевизионни микрофони. И щото по майчина линия се падам виконт. Ще ми викаш другарю виконт. Или другарю старши лейтенант. Ти избяга от войниклъка. Беше спринтьор и те приеха в спортната рота. Стани! Мирно! Свободно. Донеси още една бутилка! – Много пушиш и пиеш, Джимо. – Demode съм Бобо. Сега българският хайлайф шмърка кокаин.- И в твоите compostions, дето им викаш писаници, много хамалски се шегуваш, Джимо. – А пък западняците много изискано се шегуват. Расмусен, началникът на НАТО, се изтъпани редом с Берлускони, който, знаеш, е дърт плейбой, бонвиван по старому, присади си коса и такива работи. Расмусен с два факултета, английски и икономика. Следовник на една шибана Ellemann-Jensen doctrine. Слалом правеше: ляв завой, десен завой. Ту към тази партия, ту към онази. Ама винаги каквото иска Вашингтон. Датчаните го поляха с червена боя. Крещяха: Това е кръвта по ръцете ти! Расмусен и Тони Блеър бяха пуделите на Буш да потрошава държави. И сега главорезите тръгнаха да правят халифат в Леванта. Отплеснах се. Докъде бях стигнал? – Дето не умеели да се шегуват с финес. – Не умеят. Расмусен – джогинг, колоездене, въобще готин пич. Берлускони и Расмусен редом на трибуната и Берлускони смига и обяснява на публиката: „Расмусен е готин пич. Ще го запозная с Вероника“. Вероника Ларио беше втората жена на Берлускони, той искаше по-бърз развод, тя искаше повече пари. Егати хумора. – И Расмусен какво? – Расмусен не знаеше какво да каже. А каквото и да каже, ще го каже, както датските крави говорят английски. Помниш ли, като бяхме ученици във френския колеж? Падретата? Les bons freres? – Помня. Те казваха Francais d’un petit negre, Parler Francais comme une vashe espagnole. Йезуитите бяха политически некоректни. Кажи още за принц Кирил, Джимо. – Какво да ти кажа. Разстреляха го през 1945-а. Което е несправедливост, понеже сегашните дупедавци на НАТО не ги разстрелват. – А цар Борис III? – Той умря през 1943-та по заповед на Хитлер. – Абе, не помниш ли? Ти още не беше избягал. – Теб те хвана алкохолът, Джимо. Помня, но ти кажи царят защо умря. – Защото беше цар на българите. Увърташе го, усукваше го пред Хитлер, но българските войници не отидоха в Русия като румънските. Царят си знаеше: Винаги с Германия, никога против Русия. Не съм ги чувал тези му думи с ушите си, ама бил казал още: Министрите ми – англофили, офицерите ми – германофили, народът ми – русофили, само аз останах българин. – Умен човек е бил Борис III. – Умен, я. А пък синът му Симеон на чичо си Кирил се метнал, само келепира гледа. – Можеш ли пак да кажеш дългото име на принц Кирил? – Мога, но не искам. Неговите обувки ми стискаха. – Ти се напи.

* * *
Не се бях напил и е истина, че обувките на принца ми стискаха. Това стана така: Всяко момче иска да играе с големите момчета. Сприятелих се със свалени през бомбардировките над България US летци. Уж военнопленници. Те казваха, че са POWs (prisoners of war). В суматохата след бомбардировките ги оставили и ги забравили в къщичката до чешмичката срещу телевизионната кула. През шосето; там, където са сега тенис кортовете, беше пипиниера, сиреч разсадник. Не избягаха, къде да бягат. Просто чакаха да свърши войната, че да се върнат вкъщи. Не ги хранеха, но те, фермерски момчета, не гладуваха, засадиха си картофи, праз, зеле, аз им занесох сол и една тенджера. Но което беше по-важно за тях, аз им носех новини от войната, понеже – знаеш – вкъщи, без да чупя пломбата на копчето за настройка, през задния капак на телефункена бърниках, въртях шайбата и слушах Би Би Си и „Гласът на Америка“. Преразказвах им каквото съм чул и бях горд, че батковците ме слушат с внимание и ме канят утре пак да играем. Целехме с тояга подхвърлено камъче; те били играели бейзбол, аз пък в Катуница бях играл „Свинка“. През шосето отивахме в запустялата плавалня „Мария Луиза“, в студената вода те ме учеха да плувам кроул, както плувал Джони Вайсмюлер, после, за да се сгреем, танцувахме по налъми, както бил танцувал Фред Астер. За нишан къде са били те засадиха три дъбчета в триъгълник и три секвои в линия като троен свещник. Един ден пак отидох и ги нямаше. Останаха трите секвои и трите дъбчета. Вече са бая дървета. Всеки ще ги види през телената ограда.

* * *
Войната свърши, майка ми стана гардеробиерка в Народния театър. Не долу, дето вземат палтата, а в ателието на тавана, дето после стана на Антикаджиев кръчмата. Майка ми по каталози правеше ескизи, там шиеха костюми за всякакви исторически драми и опери, понеже операта беше в Народния театър; още не беше построена операта на „Раковски“ и в Народния театър беше една вечер – драма, една вечер – опера. Мотаех се там. Понякога зървахме изпотен да влиза в душ кабината балетмайсторът Живко Бисеров. Беше много як, по-нисък от мен, а прасците му по-дебели от моите, отскок като на баскетболист, плува във въздуха. В операта „Кармен“ балерината сключила пръсти зад тила му, а той прави пируети, балерината от центробежната сила прави хоризонтален червен кръг, понеже с червена рокля. Той не ни обръщаше внимание как бездарно свирим на рояла и се кекерим да танцуваме tap-dance, който в България наричаха „степ“. Аз учех другите млади келеши на tap-dance, защото мен ме бяха научили на tap-dance моите POWs батковци, когато тап-дансирахме по налъми, за да се сгреем след плуването. Режисьорът Филип Филипов поставяше пиесата „Гласът на Америка“, където първо действие започва как US солджърите се радват, че войната свършила. Филип Филипов докара оркестъра на бар „Астория“. А балетмайсторът Живко Бисеров да каже кой да играе tap-dance. Живко Бисеров посочил младата балерина Вера Минчева, Васко Андреев, приятеля на певеца Емил Димитров, и „Ей оня“ – той не ми знаеше името. В шивашкото ателие ни ушиха униформи. На оркестъра от бар „Астория“ – като на оркестъра на Глен Милър, на Лео Конфорти с повече нашивки, на Георги Георгиев-Гец, Леон Даниел, Асен Траянов и на мен – като на US privates, редници. Но шивашкото ателие не е обущарница. А трябва да ми дадат обувки, които да тракат. По налъми ли да тракам на сцената, както с моите US батковци POWs тракахме tap-dance да се сгреем на разсадника? А пък от двореца докарали разни вещи и мебели за театралния реквизит. Получих обувките на принц Кирил, наковани с много налчета на подметките, за да тракат. Васко Андреев след премиерата не се преоблякъл, тръгнал по улицата в униформа на US солджър да се покаже на приятеля си Емил Димитров и го арестували. Обувките на принца ми стискаха.

Димитри Иванов

http://segabg.com