Отворено писмо до г-н Бойко Борисов

От Зоя Станкова

Г-н Премиер,

При едни други обстоятелства бих използвала учтива форма, бих написала поне „уважаеми“, но не смятам, че е необходимо. Кажете ми, как се уважава човек, който целенасочено и устремено вдига ръката си срещу народа? Ръката, която се е заклела да го брани! Народа повярва, за да бъде предаден! Или, може би, продаден! Отново!
Знаете ли, г-н Премиер, как живеят хората на село? Знаете ли, кое осмисля дните им? Знаете ли, как с отрудените си ръце се борят за всеки залък хляб? Мислите ли, че пенсиите, които получават им стигат за нещо в скъпият свят, който им е построило съвременното общество? Мислите ли, че с увеличение от 2-3-5 лв. на пенсията им от 120-200лв. им помагате? Мислите ли изобщо, г-н Премиер, за майките и бащите на Родината ни? Аз лично смятам, че не! Не!
Баба имаше градина. С най-хубавите ягоди и най-сочните домати. В двора имаше най-апетитната слива и най-едрата круша в селото. Баба имаше и козички на село. И стадо овце. Няма да забравя как вечер, прибирайки се, заливаха улицата с музиката от звънчетата, при нас ги наричаме клапашки, закачени им на гушите.
Няма да забравя как във всяка къща влизаха, ако не цяло стадо, то поне 2-3 животинки и дните ни бяха толкова пълни и хубави. На село! Село, пълно с живот, а не обезлюдено и заличено от картата!
Няма да забравя как аз, малкото хлапе, тичах да ги посрещам, да им дам залче хляб и да ги прибера удома. Колко съм била горда с това да ги затворя сама в обора, въпреки че, рядко ми се получаваше, защото предпочитах да ги прегръщам и да си играя с тях, докато баба не ме навика.
Как очаквах месец юли, за да ида с баба да събираме сено. Под най-горещите слънчеви ласки, с вилата и греблото. С нейната снежно бяла забрадка.
Какъв герой съм се чувствала, когато помогна да качим балите със сено на ремаркето и ги приберем в плевнята. Или пък да смятам, колко ще изядат животинките, приблизително и да споря, колко декара да окосим.
Също, да идем през август да приберем и житото. Да го напълним в чували и да го закараме удома. Да го изсушим на улицата и да стоя дежурна с една пръчка, че да го браня от кокошките, които щурмуват улиците – и нашите, и съседските.
През зимата да ида да ги нахраня. Да ги погаля. Да си поиграя с тях. Да пусна малките агънцета и козички при майките им, а на които не им стига млякото да ги нахраня с биберон. Детето да храни деца!
Такова щастие е било, че оборът е пълен и аз, заедно с баба се грижа за тези животинки, които не са просто поминък, а част от семейството.
Някога прегръщали ли сте току-що родено агънце или козленце, г-н Премиер? Агънце, на което сте помогнали да се роди? Виждали ли сте как майка му го милва и му помага да се изправи на крака? Учили ли сте го да се храни? Не мисля. Здраво мислещ и най-вече чувстващ човек, който е помогнал да се появи един живот, не би му минало през ума да го отнеме.
Винаги съм си мислела, че след баба и дядо моите родители ще са на село, отново ще е същото, после някой ден аз и колелото ще се върти със същите краски на дните… Но, уви!
Г-н Премиер, не вярвам на цялото си същество, че мога дори да си го помисля, какво остава да го кажа, но се радвам, че баба ми почина и не успяхте да съсипете животът й и да я убиете с безумията, на които ставаме свидетели!
Моята баба е там, на място без Премиери, където пенсията й стига да живее добре, където животинките пасат свободно, където няма чума и където децата, като нас, не само в спомените си имат приказни селца със стада по полята, не само в спомените си прегръщат малки агънца и козленца, и ги чуват да блеят в дворовете, надвиквайки песните на петлите.
Благодаря, г-н Премиер, благодаря, че съсипвате спомените на децата и животите на техните баба и дядовци, на техните родители също, защото посегателството днес няма възрастови граници! Благодаря, че някой ден моето дете няма да има село и няма да знае какво и как се е отглеждало там, че няма да може да тича с малките ярета по поляните и да мечтае ваканцията при баба и дядо.

Зоя Станкова