Отвъд ограничените хоризонти на ежедневието

Тече трети ден, откакто се върнах в лудницата – така наричам не само София, но и целия абсурд на човешкото общежитие. В любимата ми гора, на Предела, беше друго, макар че и там, независимо от тишината и музиката на птиците, отново и отново ме връхлиташе познатото ми метафизично безпокойство. И то при отсъствието на интернет, вестници, почти никаква телевизия и дори радостта от некадърността на мобилния ми оператор, който чрез липсата на обхват ми осигури допълнителна липса на връзка със света. Всъщност защо трябва да се притеснявам, след като с моята смърт, когато и да се случи тя, светът за мен повече няма да съществува? Баналностите около грижата за децата и бъдещите внуци само прикриват страха от това да осъзнаем кристалната чистота на този въпрос и шамаросващата истина за безперспективността на всяко индивидуално битие поради неговия несъмнен край. Маргьорит Юрсенар казваше, че „възможността да захвърлиш маската е едно от малкото предимства на остаряването“…

Вече трети ден виждам, че мои връстници, приближаващи 60-те, и дори по-възрастни от мен, въобще и не мислят да захвърлят маската, сякаш тя ще продължи младостта им. Слушам на пръв поглед мъдри слова около Истанбулската конвенция, да речем, но не усещам проникновението на Освалд Шпренглер, може би с изключение на ницшеанския изказ на д-р Николай Михайлов, когото безкрайно уважавам. Когато го слушате, гледайте и изражението му – той е тъжен, а това е тъгата, която може да бъде породена единствено от същото метафизично безпокойство, за което ви говоря…

Когато споменах Ницше се сетих, че по негов адрес са произнесени ужасяващи лъжи – глупостите на сестра му не означават, че той стои в основата на идеологията на националсоциализма. Ако имаше възможност да го види, той би намразил Хитлер подобно на всички нормални хора по света. Не, свръхчовекът на Ницше живее днес, той се е разпрострял навсякъде в западния свят, ТОЙ ОТДАВНА СЕ САМОУСЕЩА КАТО БОГ, който е в състояние да сътворява всичко отново и отново, дори и нещо такова като Истанбулската конвенция. „Вакханалният Бог се взриви у Ницше“, както казваше Юнг, но самият Ницше едва ли би се възхитил от това, което днес правят неговите уродливи свръхчовеци, „умъртвили Бог“…

Вярно е, че католическото християнство или по-точно католическата църква и нейните служители са образец за религиозно лицемерие, тъй като искат да погълнат целия свят чрез абсурдното регламентиране на убийствата на хора „в името на Христос“. Не по-малко вярно е, че заменилите религиозните основания на европейските и американското общества идеологически конструкции също регламентират човешкото убийство, макар и заради въобразената универсалност на техните идеологии. Но Истанбулската конвенция чрез вменяването на джендър – идеологията предполага не светкавична, а бавна и мъчителна смърт на човешката нормалност, която няма как да не си отмъсти, макар че, колкото и да звучи стряскащо, нейно оръжие могат да бъдат пришълците, окупиращи бавно, но сигурно, „Европейския рай“…

За разлика от католическата, православната църква не вижда необходимост да завоюва или да защитава с оръжия християнството, изхождайки от простата логика, че след като то е съвършено, значи самият Бог го пази. Със сигурност този исторически шепот се чува макар и като оглушителна тишина във все още православна България, да не говоря за Русия, а това значи, че чрез него можем с още по-голямо основание да разберем абсурда на нашата „европейска принадлежност“…

Сартр казваше, че „съществуването предхожда същността“, което отнесено към цивилизациите означава още повече, отколкото спрямо индивидуалното човешко битие. За близо два века западната цивилизация успя да разруши основанията на собственото си съществуване, убивайки Бог, докато за няма и тридесет години източната православна цивилизация, най-вече в лицето на Русия, възкръсна от пепелищата на идеологическото мислене. Все си мисля, че сравнението наистина е зашеметяващо, разбира се за този, който най-напред може и после има смелостта да го разбере…

Не съм съвсем сигурен, но у мен се прокрадва съмнението през тези вече три дни обратно в лудницата, че „дискусиите“ около Истанбулската конвенция всъщност съзнателно или не прикриват ширещата се с неимоверни темпове българска мизерия – тук имам предвид не само материалната. Струва ми се, че на фона на всеобщото терминално заболяване на българското общество, чиито символ баба Дора ни го каза директно, възторжените екзалтации на политическия елит от всички „цветове“ изглеждат повече от цинични, а това важи със същата страшна сила и за подкрепящите ги идеолози и слугински журналисти. А оправданието на някои „обективни“ коментатори, че и „другаде е така“, ми се вижда още по-страшно от политическото и интелектуалното лицемерие, тъй като полага предсмъртното було на успокоението, което продължава да ни пречи да познаем себе си…

Май доста се разприказвах след толкова дни спокойна тишина и вероятно вече досаждам, поради което ще спра. Засега…

П.П. Моят голям Учител и Приятел проф. Николай Василев, Вечна му памет, казваше, че „когато искам да прочета нещо наистина стойностно, сядам и си го написвам“… 

Проф. Людмил Георгиев

http://pogled.info