Откъде се взе национализмът на ХХІ век

През последните години все по-тревожно се говори за национализма. Той се появява навсякъде. Като се започне с нарастващата популярност на европейските „национални фронтове“ и други подобни организации, премине се през британския референдум за излизане от ЕС, мотивиран от връщане на суверенитета, и се стигне до изборния успех на милиардера Доналд Тръмп, спечелил Съединените щати с обещанието да направи отново Америка велика. В светлината на тези нови тенденции е редно да си зададем и някои принципни въпроси за национализма. Откъде се взе и защо точно сега наблюдаваме този националистичен бум, доскоро изглеждащ немислим.

Дали някой друг освен историците си спомня, че ХІХ в. беше наричан „век на националзма“? Той изглеждаше такъв, защото тогава в Европа са създадени националните държави, чиито наследници са всички днешни, да не говорим, че точно този модел на европейска държава впоследствие е пренесен навсякъде по света. Доскоро мислехме, че избликът на онзи градивен национализъм, създал нови държави, оформил политическите граници на модерна Европа, си е останал в ХІХ в. Но двете големи войни през отминалия ХХ в. бяха предизвикани отново от национализъм, а втората и от национализъм, съчетан със социална защита, който почти разруши традиционна Европа. В шестте години на Втората световна война крайният национализъм показа възможностите си планомерно да унищожава милиони.

Точно заради това след най-голямата (засега) война национализмът, олицетворяван от фашизма и националсоциализма, беше осъден и определен като вредна, опасна, почти неприлична идея. Дойде времето на космополитизма и интернационализма (макар и разделени от „желязната завеса“), на либерализма, на хуманизма, на международното сътрудничество и на общочовешките принципи.

Въпреки голямото противопоставяне на студената война, в Европа съществуваше консенсус по въпроса, че национализмът, особено в крайните си форми, е неприемлив за цивилизованото общество. И така до края на биполярния свят и на ХХ в. Но когато в началото на ХХІ в. светът изглеждаше окончателно обединен от желанието за интеграция и демокрация, нещата неочаквано се объркаха. Неслучайно хората казват, че едно от големите проклятия е да ти се сбъдне мечтата.

Защото победоносният ход на западния либерализъм се оказа краткотраен. Само десетина години след оповестяването на единния свят, ръководен от Запада, на 11 септември 2001 г. той беше разтърсен от неочаквани актове на ислямски тероризъм, през 2008 г. от остра и продължителна финансова криза, от нарастващо усещане за последиците от глобализма – милионна имиграция, деиндустриализация в развитите държави, нарастваща безработица, рушаща се социална държава. И обществото спонтанно се обърна към национализма.

Затова днес едва ли трябва да се чудим откъде се взе новият национализъм. Отговорът е лесен – от кризата, от огорчените хора, изхвърлени от традиционния им начин на живот, от липсата на перспективи за бъдещето сред младите. А официалният начин на говорене не допускаше критикуване на либералните идеи и на капитализма като тяхно олицетворение. Защото някои повярваха, че победата на либерализма е край на историята. Само че губещите не пожелаха този нов световен ред. Те поискаха историята да се завърне. И го направиха не чрез нова идеология, а като се върнаха към старата, но все тъй въздействаща – към национализма. Тайната за влиянието му се крие в съчетанието на идеята с инстинктите – за национализма не е нужна специална философия или образование, достатъчно е да се знае малко история (не много) и тя да се съчетае с естествената за всеки човек любов към род и родина.

В случая с национализма действа принципът, че в капката се откриват характеристиките на цялото. Затова е достатъчно да се вгледаме в българския национализъм, за да добием представа и за новия световен.

Наченките на новия български национализъм са в края на социализма, в обществената реакция спрямо „възродителния процес“. В отмяната му, която съвпадна с началото на прехода, се създадоха първите истински националистически организации, но нито една от тях не съумя сама да влезе в парламентите. Вероятно защото тогава национализмът изглеждаше свързан с миналото. Бжежински май го нарече последното убежище на комунизма. Какво ли мисли сега?

Но управлението на леви и десни в началото на прехода не донесе очакваното бързо подобряване на живота на повечето хора и тогава, през 2005 г., най-неочаквано за политици и социолози в парламента влезе „Атака“ на Волен Сидеров. Спомняте ли си как още в нощта на изборите тя беше посрещната с възмущение и подигравки? Но се оказа не само трайно явление, а мястото на национализма в парламента се разшири и днес говорим, че балансьор в политиката са именно патриотите. Промени се и езикът – вече не ги наричат фашисти, а патриоти.

Очевидно хората реагират на несигурността и кризите, като търсят сигурност не в глобалния свят, а в националната държава. И не бива да го отричаме, ако не искаме нова революция, този път националистическа. Историята е показала, че национализмът има силна градивна, но и разрушителна сила.

Не бива да забравяме, че нашата модерна държава е създадена от стремеж към национално достойнство. За него се борят възрожденците и националните революционери. А Васил Левски неслучайно трайно стои начело на националния пантеон.

Само че не бива да забравяме и това, че преклонението пред митове и фалшиви герои е вкарало България във войни, донесли стотици хиляди жертви, национални катастрофи и крушение на националните идеали.

И когато днес виждаме млади хора с горящи факли и портрети на ген. Христо Луков да шестват им улиците на София, не трябва просто да си затваряме очите с мисълта, че това е маргинално явление. То е плод на непознаване на историята, за което вина носи цялото общество. Защото как може вярата в националното бъдеще на България да се свързва с делото на човек, убеден привърженик на националсоциализма, повел страната си не към величие, а към катастрофа?

Новият век очевидно няма да се раздели с национализма, но от всички нас зависи какъв ще бъде този национализъм – градивен, защитаващ достойнството на гражданите или разрушителен, отнемащ техните права. А това в крайна сметка зависи от доброто познаване на миналото, но на цялото, а не само на части от него.

От

trud.bg