Отново за ромските набези

Град Казанлък, булевард „Александър Батенберг“ до циганската махала. Около 18:00 часа, пътувайки с автомобила си в посока изток заедно с детето ми на 2 годинки и майка ми, по автомобила ми беше хвърлен камък, който доведе до пукнато предно стъкло. В първия момент не разбрах какво точно се случи, чу се силен удар и малката започна да пищи от уплах. Спрях колата и слязох. На отсрещния тротоар някакъв мъж викаше на някого да спре да хвърля камъни по колите. Чак тогава видях стъклото и разбрах какво е станало. Взех си телефона и се запътих по посока на викането. Циганче, 5-6 годишно, продължаваше да мята камъни по преминаващите автомобили, докато не ме видя.Хукна да бяга и влезе в махалата, като не предполагаше обаче, че и аз ще вляза. След едноминутна гонитба го хванах. То беше пищене, крещене и виене, като междувременно се свързах с 112 и обясних ситуацията, да изпратят полиция. Учудването ми беше как жената от спешния номер ме молеше да не затварям, но когато се огледах и около мен имаше 20 циганина, схванах мисълта й. Започна се лудо крещене: 110-килограмова циганка със сопа в ръка, друга която ми крещи в лицето и усещам дъха й, че циганчето било болно, ако нещо му било станало и така нататък. Ще спестя по-голямата част. Измъкнаха го от ръката ми и го скриха някъде. Полицията дошла до колата, видели, че детето и майка ми стоят вътре, попитали ги къде съм. Учудени, я накарали да ми звънне къде точно съм в махалата. Намерихме се, тук е мястото да изкажа благодарността си към двамата полицаи, защитиха ме, показаха съпричастност (макар и да ми казаха, че постъпката ми е безразсъдна и в пристъпа си на ярост е можело да стане голяма беля с влизането ми там), в последствие ми обясниха какво трябва да направя и към кого да се обърна. Намерихме циганката с тоягата и другата, която взе циганчето. След 20-минутни молби и уговорки полицаите така и не можаха да им вземат личните карти, за да им запишат имената. Разбираемо, не могат да им бръкнат в пазвата и да ги вземат. Дойде бащата, дойдоха майката и синът, който беше вече преоблечен. Викането продължи, казах, че това е циганчето. Не издържах, когато ме нарекоха: „Българска ку*ко“. Тогава вече истинското викане започна, не помня с точност какво говорех, но единият от полицаите застана пред мен. Тръгнах и ги изчаках да колата си. Пиша всичко това, защото не искам да съм малцинство в собствената си държава, не искам да живея в страх за мен и детето ми. Искам да си понесат последствията. Казаха ми, че случаите на счупени стъкла по същия начин са доста. Не оставяйте нещата така. Не ми е до стъклото, не ми е до парите, а до това, че застрашиха живота на трима човека, единият, от които на 2 годинки. Не искам да си представям, ако скоростта, с която карах беше по-висока от 40км или беше уцелил задното странично стъкло, където се вози малката! Нека повече хора прочетат това и видят, че справедливостта може и да просъществува. Споделяйте!

Деляна Убчева, Фейсбук