Паметник

1.
„Кой запали крана?“
Това е генералният въпрос днес. Инфектираното обществено съзнание започва от последиците. Отзад напред. Както винаги. И никога не стига до причините. Истинските. Не се интересува от тях. Фалшивите аргументи – те са главните. Те възпламеняват, възбуждат и крещят.
Други са въпросите:
– Кой докара крана?
– Столичната община.
– С каква цел?
– С цел разрушаване на паметника „1300 години България
– Защо?
– Столичната община има решение паметникът да бъде разрушен.
– Защо?
– Паметникът се саморазруши.
– Защо се саморазруши?
– Щот му е кеф!
– Кой отговаря за паметника?
– Столичната община.
– Кой трябва да се грижи за паметника?
– Столичната община.
– Кои са кметовете на София през последните 27 години?
– Александър Каракачанов – СДС (1990-1991), Александър Янчулев, – СДС (1991-1995), Стефан Софиянски – СДС, после ССД (1995- 2005), Бойко Борисов – ГЕРБ (2005-2009), Йорданка Фандъкова –  ГЕРБ (от 2009)
– Кой остави паметника на разрухата и вандалите в продължение на 27 години?
– Столичната община.
– Защо?
– Защото се саморазруши. От само себе си.
– По своя воля?!
– Ъ-хъ.
– Паметникът има ли автор?
– Има. Проф. Валентин Старчев.
– Авторът има ли авторски права?
– Не и този автор! А какво беше това „авторски права“?
– Кой все пак трябва да се грижи за паметника?!
– Столичната община.
– А защо не се грижи?!
– От к`ъв зор?!
И т.н., и прочее…
„Комунистическо грозило“, „комунистически киликанзър“, „уродливо соц.ком.чудовище“, викат едни. „Заради него комунягите унищожиха войнишките паметници“, пищят други и тази една лъжа дефилира като градска легенда през годините. „Паметникът е неправилно обърнат на север и създава зловещо усещане с хвърлената си сянка върху минувачите, които така виждат само силуетите на фигурите в контражур“, каканижат трети. Сянка хвърлял, зловещ бил, в контражур стоял, на север гледал. (Как на север, бе?! Към Москва гледа той, мръсникът!) Изобщо – „шестокрил контражурник“…

2.
Най-напред изтръгнаха Буквите.
Откъртиха Писмената.
Поругаха Словото.
С тези букви, създадени от свети люде, които сам Бог ни изпрати, бяха изписани най-съкровените думи в българската история. Най-съкровени и чисти, свещени за всяка българска душа. Думи, които бележат нашия път през историята, които ни превеждат през времената, които ни съхраняват през вековете, които са най-светлото предначертание за нашето бъдеще. Ние сме деца на Буквите, на Писмената, на Словото. Те са нашата вековечност. Без тях нас ни няма, ние не съществуваме. Без тях народът български е „като трева… понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му вече го не познава“ (псалом 102:15-16).
Отскубнаха ги. Буквите. Като бурени.
Изчегъртаха ги.
Хвърлиха на боклука Писмената, Словото, Духовността, Културата и Знанието. Българското Безсмъртие и Вечност.
За да изчегъртат самите нас от историята и от времето. И помен да не остане. Ни памет. Ни смисъл.

3.
Така им се пада!
Така им се пада на тези „абсурдни надписи, които обиждат всеки езиков усет… с тази претрупаност с претенциозни словесни форми, дошли от „българската традиция“… Ако беше паметник на българското, нямаше да изглежда по този префърцунен еректирал начин, накичен с буламач от символи“.
Тази присъда произнесе Лукавий Сашо, известен като проф. Александър Кьосев, културолог, виден протестър, високонаративен, дискурсивизиран, умен и красив, предводител на една орда лицемерци, на една глутница заличители на българската държава, имащи се за богопомазани. „Този паметник ме обижда още от момента на появата си – рече съкровено Лукавий Сашо. – Още когато се появи, аз го намразих от сърце. Не можех да го търпя. Когато чух, че е наречен „седмоъгълен пето еди си какво“, се зарадвах искрено и употребявах тази фраза през целия си живот. Когато виждах, че той се разрушава, се радвах. И продължавам да мисля по този начин“. Днес културологът не се радва. Той е щастлив.
„Абсурдните надписи“, „претенциозните словесни форми“, дошли от някаква пошла „българска традиция“, ги няма. Те бяха първата жертва на погромаджиите. На тези, които 27 години не правят нищо друго, освен да рушат, да съсипват, да опустошават, да разоряват, да заличават, да заклеймяват, да кълнат и проклинат.
Кои са тези „претенциозни словесни форми“, тези „абсурдни надписи, които обиждат всеки езиков усет“ и най-паче – изтънчения езиков усет на разрушителите, в частност – на негово красивейшество Кьосев?
Ето кои:
„Върви, народе възродени, към светли бъднини върви!“… Колко претенциозно!
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!“… Колко абсурдно!
„Времето е в нас и ние сме във времето“… Колко префърцунено!
Какъв „еректирал буламач“!

4.
Най-напред откъртиха от бетонната плът св.св. Кирил и Методий и цар Симеон Велики. Композицията „Златният век“. Не ни трябват Светите братя, ни св. Климент Охридски, ни св. Наум, ни Св. Горазд, ни св. Ангеларий, ни св. Сава, ни св. цар Борис І Покръстител, ни цар Симеон Велики, ни „Златен век“, ни книжовници, ни просветители, ни възроден народ, ни светли бъднини. Пречат. На нашето безродно, светло евроатлантическо бъдеще. На евроатлантическите безценности. И на европредседателството.
Така им се пада.
Отколе високонаративните варвари се мъчат да изтръгнат от плътта на историята св.св. Кирил и Методий, нарекоха ги византийски шпиони; акламираха австрийския професор, който обяви кирилицата  за „руски комунистически шрифт“, „комунистическа ерес“, „синоним на боклука“ и „главен виновник за разделението на Европа“;  пледираха за „цивилизоване на държавата“ чрез „изоставяне на кирилската азбука в полза на латинската“; воюваха с „националистическите кирилски и славянски митове“. Буквите подритват, Писмената презират, Словото отричат. А това е нашият генетичен код.
Вече са спокойни.

5.
После ще срежат с флекс композицията „Пиета“. Посветена на всички, положили  живота си за нас, заради нас, включително – за патологичните рушители.
„Пиета“ е за всички, чиито имена звучат всяка година на 2 юни: Раковски, Каравелов, Бенковски, Каблешков, Волов… Даже –  Ботев и Левски! С техните претенциозни, префърцунени, абсурдни мисли…
„Пиета“ е за всички, чиито имена от 27 години не звучат на 2 юни. Премълчават ги. Гузно. Злобно. Отмъстително. Имената на българските антифашисти: Гео Милев, Йосиф Хербст, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Никола Вапцаров, Лиляна Димитрова, Йорданка Николова, Адалберт Антонов-Малчика, Свилен Русев, Александър Димитров-Сашо, Вела Пеева, Виолета Якова, Емил Шекерджийски, ген. Владимир Заимов, д-р Александър ПеевЕ Те са изключени от българския мартиролог. От българската памет. От българския жертвеник. Осъдени на позор и забрава.
Но имената на техните убийци, канонизирани като „жертви на комунизма“, са обезсмъртени на стотина крачки от „1300 години България“. Кипрят се върху една стена. Черна. Композицията „Пиета“ ще бъде захвърлена нейде. Ще остане черната стена с черните имена. За кефа на техни величества лицемерците. За чест и слава на българския фашизъм. И  догодина 23 000 отбрани брюкселски зеленчука във вид на премиери, министри, евродепутати, експерти, лобисти и предимно чиновници, ще поднасят венци и цветя на черната стена. И ще се сополивят съчувствено. И ще държат сълзливи речи. Покъртително.

6.
Накрая ще сринат и композицията „Съзидателят“. Скулптурна фигура на работник. На какво?! Моля?! Работник? ! К’ъв е тоя мрачен соц, тоя гнусав тоталитар?! Работник?! Да сте виждали работник напоследък? Не. Само стипендианти на „Америка за България“.
Съзидателят ще бъде хвърлен на боклука. Където му е мястото. Заедно с Буквите, със св. св. Кирил и Методий, с Ботев и Левски, с погиналите за българската свобода.
Останките от паметника ще изтъргуват за старо желязо –  компенсация за разходите при разрушаването. И България, с нейните величави и трагични 1336 години (към този момент), ще отиде на бунището, в канавката на историята, в безвремието, в нищото. Ще се превърне в черна дупка. Без милост. И без жал. Без компенсация за разрухата на държавата.
Столичната община направи всичко, за да спести неудобството на европейския „елит“. Спести му накърненото чувство за величие (ако паметникът беше съхранен в своя размах). Спести му зловещия символ на съсипаната „демократична“ България – съсипана с престъпното съучастие на същия този европейски „елит“ (ако паметникът беше консервиран в оглозгания си вид).

7.
Така ще завърши разрушаването на „1300 години България“, наречено „демонтаж“. За благозвучие. Подло. Коварно. Лицемерно. Както подобава на една примитивна реваншистка акция срещу един шедьовър, недостъпен за интелектуалната нищета на измислени корифеи, невидим за естетическата немощ на институционализирания вандализъм. Походът на посредствеността не е поход. А похот. Най-първичен нагон на разрушението. На убийството на една държава.
Всичко, съградено за 45 години, трябва да бъде разрушено. И не само то. Всичко, съградено, извоювано, постигнато, изстрадано, платено с кръв и окъпано в сълзи, възпято и оплакано за 1336 години трябва да бъде отречено, сринато, срутено, порутено, натъпкано в калта. За да я няма България. Да изчезне. След 14 века. За да не притеснява, да не смущава, да не обижда самозваните владетели на света. Заради едното лакейство.
И още защо? От страх. Страх и ужас от историята. От миналото. И от бъдещето. От Времето. Рушителите знаят – Времето не е в тях. Затова трябва да го убият, да взривят Вечността. Палачите на Времето знаят – никой няма да им вдигне паметник. За историята те са Никой и Нищо. И техният паметник е Нищото.

8.
„Кой запали крана?“. Фундаментален въпрос. За разлика от незначителния вопъл „Кой запали държавата? Кой погуби България? Кой я погреба приживе?“. А кой запали крана не знам.
Знам, че глутницата е щастлива. Тя победи. И чрез нея – каква ирония! – победи… Тодор Живков! Който, казват, ужасно мразел паметника, тъй го ненавиждал, че си променил маршрута – да не му се пречка пред очите. Умните и красивите – в един отбор с Тато. Някой да е изненадан?

9.
Глутницата победи гражданите.
Невежеството победи знанието.
Безкултурието победи културата.
Бездарието победи таланта.
Варварите победиха цивилизацията.
Но! Щом паметникът е комунистически, значи знанието, културата, творчеството, духовността и цивилизацията са комунизъм. Така излиза.

Велислава Дърева

http://duma.bg