Петък срещу събота

Има нещо двусмислено в закона – сложили са ден за размисъл, но не са пояснили дали в дните и седмиците преди него е разрешено да се мисли. Например, ще бъдем ли в нарушение, ако започнем още от днес? И дали подлежи на преследване размишлението за властта и за избора, несанкционирано от партиите и законодателството? След вота е ясно, там всеки размисъл е вече наказание. И след всеки вот – заслужено. Но как става така, че на всички избори успяваме да постигнем почти фатален резултат, това е може би най-съкровеното тайнство на демокрацията. Или поне едно от най-охраняваните.

Предполага се, че добросъвестният гражданин непременно е мислил, пресмятал, анализирал и след това е гласувал отговорно, всеки в името на нещо – лично или всеобщо. За децата най-вече, за България (по навик), за остатъка от собствения си живот, колкото и да ни е безразличен. След милиони такива размишления, колебания и надежди последствията за обикновения избирател нормално са плачевни, денят за размисъл се оказва ялов и бездарен. Единствената печалба от този ден остава кратката, несигурна тишина – няма ги крясъците и шизофреничните изблици на т.нар. дебати, в които единствената цел на опонентите е да не позволят отсрещната страна да произнесе цяло изречение. Повечето от спорещите са се превъплътили в някакви въодушевени вувузели, които дуднат и бръмчат на честотата на противника – някои партии сигурно специално развиват тази техника. Това, ако не добавя аргументи в предизборната надпревара, насажда точно онези безразличие и безнадеждност, които са големият шанс на участниците в изборната борба. Повечето от гласовете в урните са именно израз на примирението и дори отвращението у народа.*

И не е да нямаме опит, о не, подлагани сме на размисъл по команда неведнъж през демокрацията. Ако се разтърсим в досадния си електорален опит, сигурно ще намерим тъй нужните „опорни точки“, за да се справим и с размисъла. Но по-добре да не ровим, мисля аз. Защото именно забравеният опит е това, което ще ни обезсърчи и откаже от каквито и да е избори.

Пред всеки такъв ден (събота, нали!) винаги има петък, а в петък – „Нерви и утехи“.

Решавам да видя какво пише там в някои такива петъци

Единственото, което установявам, че времето в тази държава сякаш е спряло. Напечатаното пред дните за размисъл в миналото си е останало валидно. Нищо не сме променили ние с вас, ако и да сме размишлявали. Вярно, думите отлитат, написаното остава. Но, братя, не бих искал чак тъй да остава**…

В отколешен текст сравнявам предизборното кръжене на политиците с облаче винени мушички, които се местят от бъчва на бъчва, сгъстяват се, разпиляват се, настаняват се там, дето има сладост, гниене, изгода. Ето: … „Както винените мушици се местят от бъчва на бъчва, тъй и политиците се кълбят и местят от идея на идея, от партия в партия, от една коалиция в друга.

Кога над вино…Кога над оцет…

Разлика не правят, махна не намират, научиха се да вдишват всякаква миризма. Само да са „над“, само да са „горе“… Ще речеш – от едните изпарения живеят. И защо не, ако приемем, че пачките, които издуват джобовете и сметките им, преди това все отнякъде трябва да са се изпарили“…

Тогава (2004) тези номера са ни вълнували, преживявали сме ги, търсили сме им метафорите и сравненията, жлъч и присмех сме хабили. Днес това въобще не разстройва гражданството, срамните пребоядисвания вече се подреждат в добрия тон на българската политика. Схващат се повече като кармични, отколкото като позорни.

После (2007) намирам твърде живописен за мен образ: една тиква е превзела обширен селски двор, изпълзяла е по стени и по огради, изкачила се е по най-високите дървета, по стълбища и по покриви. Листата й помръдват в гледката, плодовете й огромни като за селскостопанска изложба, висят и се поклащат от върховете на овошките, от керемиди и комини. Гледаш, крушата родила тикви, черешата и тя. Това е дворът на родната ми къща, в която вуйчо ми изхвърлил някаква калпава тиква на торището и тя, макар и дефектна, поела силата на купчината тор и завладяла целия двор. Толкова беше красноречив и поучителен този текст, че при едни следващи избори (2013) просто го препечатихме „поради непреходното му значение“. Но днес главното действащо лице, тиквата, звучи твърде еднопланово, няма как да бъде поместен отново. Вземаме и от него няколко реда за нуждите на утрешния размисъл:

„Така и ние с вас: утре ще размишляваме, ще размишляваме, а в неделя – току виж пак сме наторили някоя тиква с бюлетините си. И тя ще тръгне да се издига, докато един ден зяпнем от удивление и драматично се провикнем: К’ва стана тя?“

Не мислете, че се наслаждавам на размислите си от вчера

Вкусът им е недвусмислено горчив. Какво ти горчив, отвратителен е. Безпомощното наше лутане в толкова съдбоносни съботи обезкуражава и без това сломения български избирател. Дори когато месеците за груба обработка на съзнанието му са използвани от партиите тъй цинично и безпардонно както тази година, дори когато цялата кампания вони, а лъжите и заплахите не са дори подстригани и ондулирани за пред хора, ние се люшкаме в съботния си избор. Онзи избор, който ще трябва да изпълним в неделя.

Не ми изглеждат особено остри тези предизборни потпури. И като си помисли човек, че не се оказаха и особено резултатни… Но в България с текст не се постига много. (Да си спомним опита на Щастливеца по темата.) И все пак, трябва да се дълбае.

Впрочем ето как е изглеждало всичко това в „Нерви и утехи“ в последния такъв петък (2014):

„Отучвахме се да мислим почти едновременно, всенародно. Резултатът е съкрушителен. Държавата на мислещите хора не изглежда като нашата. Времето на мислещите хора не отлита тъй безрезултатно като нашето…

Та за утрешния размисъл. Един ден – за кое по-напред. Всъщност ние за тези, които утре чакат да влязат в парламента, сме мислили предостатъчно. Повече, отколкото заслужават. И винаги късно, след като вече сме ги за зла чест избрали. Още в понеделник сме се питали каква я свършихме в неделя? А после все същото – откъде се взеха? Коя ги майка ражда такива? И също – Господ ли ни с тях наказва?

И като доказателство, че населението все пак мисли, след всеки избори Терминал 2 се пука по шевовете. Което само показва, че в България след деня за размисъл неизбежно идва сляпата неделя…“

________________
*Повече от подозрителен е начинът, по който ни се предлагат кандидатите да ни управляват. Били „креативни“, „иновативни“ и дрън-дрън… Внимателно следя някоя партия ще употреби ли в това представяне думи като „честен“, „доблестен“, „добросъвестен“. Напразно. Странно е, защото този път наистина има такива мъже и жени. Лично ги познавам. Разбирам партиите им, може би се страхуват да не ги разкрият. Защото точно те биват атакувани най-мръсно и нечисто. (Опонентите им озверяват пред камерите. Някакъв Бедрок се получава.) Хората със съвест и с чест са non grata в тукашната политика. Имунитетът й е вече мобилизиран срещу тях. А може би тези партии са ги посочили просто по непредпазливост? Или за отвличане на вниманието? Кой може да отсъди? В това море капитан няма…

**Писателят по принцип е чувствителен към трайността на своите страници. Малцина вярват в тяхното безсмъртие, но всеки се надява да остави нещо и за „после“. Десетилетие, дори няколко години срок на годност е винаги приятен за душата. Но такава трайност като на горните откъси не радва. Наивното перо се е мамило, че ще промени нещо, че като го назове, ще го осъди и животът ще изпълни присъдата. И че няма преди всеки избори горчивите текстове да са вече написани. Като едно омразно предсказание, самото то виновно, защото знае, че ще се сбъдне. След което се и сбъдва.

Е, не става. С перо не става. Вие кажете с какво…

Калин Донков

http://segabg.com