Поетът и политическите амеби

1.
София, бул. „България“ №39. Ниска жълта сграда. Гарнизонното стрелбище, построено през 1932 г. Тунелът е дълъг 100 метра. В дъното – желязна релса, изядена от куршумите. През 1942-1944 г. тук са разстреляни 55 антифашисти. Според „Дневник“ „социалистическата власт“ (колко коварно) използва сградата, „за да героизира жертвите“. Следователно те не са герои. Те са героизирани.
Един от разстреляните (напълно заслужено) и героизираните (напълно незаслужено) е Никола Вапцаров.
2.
Ако не бяха неколцина настоятелни приятели, нямаше и да погледна поредната смрад, блъвнала срещу Никола Вапцаров.
Вече 30 години банда хонорувани подлеци, иждивенци и измекяри повтарят припадничаво, в патологичен захлас, до умопомрачение едно и също, едно и също, едно и също:
В България е нямало фашизъм, ерго няма антифашисти, антифашистите са престъпници, терористи, шайка негодници, безродници, изменници, лумпени, простофили, тъпунгери, примати, безграмотни, бездарни, мародери, утайка, сган цървули и каскети, уроди, национални предатели, рушители на демокрацията, смутители на реда и тишината, тръгнали срещу законната власт, които трябва да бъдат изтребени, осъдени, отречени и обречени на забвение.
Вапцаров е специален обект на разтерзание, ненавист и нетърпимост.
Знам дума по дума репертоара на политическите амеби. Знам какво ще кажат, напишат, изсъскат. Тяхното алчно око няма насищане на кръв, смърт и гибел. Кръвта не им стига, гибелта не е достатъчна, разстрелът не ги задоволява. Името на Поета, неговите идеали, мечти и прозрения, неговата саможертва, неговите стихове трябва да бъдат заклеймени, жигосани, осквернени, опозорени, похулени, изчегъртани от Историята, от Времето, от Паметта, от Поезията, от Литературата, от Живота на обществото, народа, нацията и държавата.
Ето как изглежда репертоарът на политическите амеби:
3.
Из литературната продукция на Даниела Горчева (фейсбук и Фактор):
„Който мисли, че Вапцаров не е терорист, е малоумник! Бил поет. И като е поет, защо не си е гледал поезията, а е станал терорист?… Осъден на смърт от легитимен съд за тероризъм в полза на чужда тоталитарна държава по време на световна война… Комунягите направиха икона от един терорист и държавен изменник, служил на Сталин и СССР срещу куфари с пари… Един пияница и национален предател, хукнал да създава македонска нация по нареждане от Москва! Написал две прилични стихотворения освен цялата пропагандна поръчкова продукция за СССР и вече обявен за голям поет!“
И още: „Пропаганден просъветски поет“; „писал лозунги в подкрепа на режима на Сталин“; „фанатик, готов да взривява живи хора за хатъра на Сталин“; „агитирал за влизането на България в Тристранния пакт“; „послушно изпълнява всички заръки на Кремъл“, „моментално се отказва от българското си самосъзнание, за да работи за създаването на македонска нация“; „има две хубави стихотворения, останалите са пропагандна, просташко-плакатно поръчкова поезия, лозунгаджийство“…
И накрая: „ако не беше справедливо и напълно законно осъден от легитимен български съд, щеше да е един от най-жестоките палачи на народа си след съветската окупация“, защото „мнозина от днешните му защитници можеше да не бъдат родени никога, ако родителите им бяха станали жертва на съветския терорист Вапцаров“…
Даниела Горчева живее в Холандия от 1990 г., активна боркиня срещу комунизма.
Из промишленията на Орлин Станчев (Фактор):
„Защо училище за натовски офицери носи името на комунист-терорист?“; „в България фашизъм няма“; „свободно си издава книжицата“; „като безработен помага на терористите хапвайки и пийвайки с техни пари в софийските и варненските ресторанти“…
„Той не е никакъв моряк… няма и един ден професионален плавателен стаж (на заплата) като моряк… не си е вадил хляба от морячество, а е бил само един обикновен практикант“; „спомагал за въоръжената политическа борба за сваляне на съществуващия тогава законно и конституционно установен държавен строй“; „по всички критерии е бил терорист“; „агент на чужда държава и клетвопрестъпник“ „заловили са го и са го осъдили“;
„Почти всички негови стихотворения възхваляват Съветския съюз“…
И още: „Македонист-терорист“; „комунист-терорист, обявил се за македонист“; „измислен в годините на комунизма „Герой“; „спорен поет“ „самоопределял се като македонец и е работил под диктата на Сталин за налагане на македонизма в Пиринско“;
И накрая: „спорен символ, който тежи върху авторитета на Военноморското училище“; „демотивира армията, разколебава обществото“; „порочен пример за младите“; „военното министерство да постави на обсъждане въпроса, дали Военноморското училище трябва да продължава да носи името на комунистически терорист, работил със съветски пари против Отечеството си“, защото „По всички критерии – професионален, политически и литературен, днешното Военноморско училище може да си живее напълно спокойно без никакво име и паметникът в цял ръст на терориста и неосъществилият се като професионалист Никола Вапцаров да изчезне от двора на училището“.
Орлин Станчев е капитан далечно плаване, бивш морски суперинтендант в морска консултанска фирма по придвижване и позициониране на офшорните сонди за нефт и газ в Абърдийн, Великобритания; възпитаник на и преподавател в същото ВВМУ, което носи презряното име на същия Никола Вапцаров.
4.
Спирам с цитатите. Те край нямат. Както нямат край омразата и невежеството.
И така, Никола Вапцаров е терорист, държавен изменник, национален предател, клетвопрестъпник, пияница, македонист, слуга на Сталин и Коминтерна, хладнокръвен палач, фалшив герой, измислен антифашист, мит, автор на просташко-плакатно поръчкова поезия, лозунгаджия, спорен символ, синдром, болест, развратител на младите, разединител на нацията, ретроградно оръжие, острие, срещу което демократичната мисла и високият наратив на политическите амеби, иждивенци, измекяри и прочее хонорувани подлеци нямат отговор.
Нямат отговор, защото имат проблем. Сериозен проблем. И техният проблем не е тяхната патологична омраза, а техният страх. Страхът от Истината и от Историята. Страхът от безсмъртието на Поета. Тяхната война с безсмъртието е истерична, защото е обречена. Те го знаят и затова пищят периодично.
5.
Булевард „България“ №39. Музей на националното помирение. Така се нарича Гарнизонното стрелбище. Вече.
Срещу входа – три стъклени пана. На едното са изписани годините: 1881; 1886-1887; 1890; 1900; 1918; 1923; 1925; 1934; 1935-1936; 1941-1944; 1944-1953; 1956-1962; 1964; 1968; 1984-1985; 1988-1989.
На другото пише: „На знайните и незнайни жертви и мъченици на политическото насилие в България, сред които са 3 регенти, 80 депутати, 6 премиери, 33 министри, 22 партийни лидери, 21 генерали, над 40 писатели и журналисти…“

В средата – снимка на Вапцаров и неговия стих: „Тежи ми, Родино,/ кошмарно жестоко тежи/ димящата кръв/ и аз ще те питам -/ всичко това/ за теб ли бе нужно,/ кажи?“
Преди тунела с желязната релса, направена на дреб от куршумите – камък с думите на Илия Бешков: „До сърцето се стига единствено чрез собственото сърце“. Над камъка – гълъб в слънчев кръг. Умилително. И фалшиво.
Имената на разстреляните антифашисти ги няма. Нищо не напомня за тях. Техните убийци, обявени за „жертви и мъченици“, са спотаени в числата върху стъкленото пано. Инак имената на тези „невинни жертви на комунизма“ са изписани надлежно срещу НДК, върху черната мраморна стена, гарнирана с каменен кръст, завлечен от чужд гроб. И всяка година ги честват и ги почитат, и ги славословят като „наши свети застъпници“.
А Вапцаров? Вапцаров е само декор. Вапцаров е сложен като алиби на една измама. Вапцаров трябва да украси подмяната на историята и на историческата истина. Да легитимира един фалшификат. Издевателството е откровено, гаврата – непоносима, злоупотребата – отблъскваща до погнуса. Само извратен мозък може да измисли такава нечувана подлост. И да я декорира с Вапцаров. Все едно някой да обяви Освиенцим, Дахау, Майданек и Треблинка за символи на помирението. За да е още по-ясно – все едно над Баташката черва да вдигнат един белокаменен Ахмед ага Барутанлията. В знак на признателност, може би.
И за какво помирение говорим? Прочетете още веднъж разблудните откровения на политическите амеби, цитирани по-горе. Откровения, които със своята разпасаност са недостойни и за най-долнопробната кръчма. Те не искат помирение. Те искат реванш, мъст, отмъщение. Над какво? Над историята. За какво? Те съдят Вапцаров. Играят си на съдии. И в тази зловеща игра са избрали своята роля – ролята на фашисткия съд. Не знам дали разбират.
Те воюват с Вапцаров. Защото неговата гибел и гибелта на още хиляди антифашисти е доказателство, че фашизмът в България не е фикция, не е пропаганда, родена в някой възпален мозък. Воюват и с времето след Вапцаров. Когато храбро трепереха под юргана и се мазнеха, и доносничеха, а сега изобразяват активни борци срещу комунизма. И му приписват на него, на Поета, ролята на палач.
Те органически не понасят Вапцаров. Не понасят неговия гений, неговия кураж, неговия морал, неговите идеи, неговите идеали (идеал – каква странна дума!), неговата личност, неговата съпротива срещу фашизма, неговия свободен дух, неговия живот и неговата безсмъртност, и най-сетне – неговата Вяра. Затова прекрояват и преправят учебниците, затова пълнят главите на децата с лъжи, по-точно – със собствената си гузна съвест и отмъстителност. И няма да се учудя, ако след 10 години в учебниците ще пише, че тук, на Гарнизонното стрелбище, „гнусните комуняги са избили цвета на нацията“. Под погледа на Вапцаров. Това е толкова перверзно. И толкова възможно.
Затова напомням имената на разстреляните на Гарнизонното стрелбище:
Август Попов, Адалберт Антонов-Малчика, Александър Радоев, Александър Сачков, д-р Александър Пеев, Антон Иванов, Антон Попов,
Антон Бекяров, Асен Китанов, Аспарух Дамянов, Атанас Романов, Борис Томчев, Борислав Нанков, Васил Додев, Васил Костов, Васил Йотов,
Виктор Георгиев, ген. Владимир Заимов, Георги Кънев, Георги Кратунчев, Георги Минчев, Делчо Наплатанов, Делчо Спасов, Димитър Димитров,
Димчо Астаджов, Емил Попов, Иван Добрев, Иван Владков, Иван Йорданов Иванов, Иван Щерев, Иван Изатовски, Иван Сергиев, Иван Христов Иванов, Крум Стоянов, Лило Младенов, Марко Добрев Марков,
Менахем Леон Папо, Мильо Минчев Милев, Мирко Петров, Нестор Антонов, Никола Вапцаров, Николай Усендиев, Петър Ангелов Димитров,
Петър Атларски, Петър Богданов, Петър Киряков, Симеон Славов, Станко Кузев, Стефан Досев, Стефан Пашев, Стефан Стойков, Светозар Илиев, Тодор Стаменов, Трифон Георгиев, Цвятко Радойнов.
И нека тези имена звучат всяка година пред Гарнизонното стрелбище на 23 юли, в деня на разстрела. За да се знае и да се помни.

Велислава Дърева

http://duma.bg