Пръдливите посланици

МОЛБА. Ако сте архитект или скулптор и сътворите грозотия, минаващите, щат не щат, я виждат, тя боде очите, натрапва се. Аз не натрапвам моите писма. Хейтъри, обичащи да мразите, не сядайте на моята маса да пърдите.

ПИСМО. Автомобилчето „Трабант“ го наричаха „Пръдливия Ханс“. Също „Траби“. Беше с много проста конструкция и остана като сувенир от времето, когато животът беше прост. Живот, който бе отнесен от вихъра на времето.

Имаше „осита“ и „весита“, източни и западни германци. Те отваряха бутилки шампанско, когато падаше Берлинската стена, оситата навлязоха в Западен Берлин с техните „трабита“ и „Пръдливия Ханс“ възвести края на една епоха. На другия ден, 10 ноември 1989 г., в България падна Тодор Живков.

Не помня разните немски посланици, помня някогашния пълномощен министър Бекерле, който беше по-зловонен от пръдня – натискаше цар Борис III да прати българските евреи на изтребление. Бекерле го виждах от прозореца си, понеже германската легация беше зад „Попа“ в сградата, която после стана нотариат, а сега не я знам какво е, пък аз живеех отсреща на номер 37 на булеварда, който се казваше „Фердинанд“, после „Толбухин“, после „Левски“. Сега не ми е под носа немското посолство, но пак е наблизо.

Софийските „умни и красиви“ протестанти отидоха и се подмазаха пред стъпалата на посолството, изигравайки сценка как правят от празни кашони „Берлинска стена“ и я разрушават. За тях Сталинград е станция на парижкото метро, а стената е инсталация за рок концерт на Роджър Уотърс с „Пинк Флойд“.

Дали са „умни и красиви“ нямам мнение, но са ми интересни. За жалост, не разбирам от антропология. „Уау, Уау, Уау“ с вувузелите ми напомня „Джау, Джау, Джау“, както скандираха на урду едни туземци и заедно с жените и децата си танцуваха около огъня. Български деца скандират заедно с родителите си „Мафия!“, „Оставка!“, без да разбират смисъла на тези заклинания. Разцивилизоването е бързо и пътят към дивачеството е къс, разбрах, когато превеждах „Повелителят на мухите“, The Lord of the Flies на Уилям Голдинг, където добри дечица от църковен хор танцуват около убито от тях прасе и магическото заклинание е Kill the Pig! Kill the Pig! От дълбините на човешката природа извира вярата в магическата сила на заклинанията. Елиас Канети обясни в „Тълпи и власт“ (Crowds and Power, Masse und Macht) религиозния транс на шиитите в Иран. После имаше „Зиг Хайл! Зиг Хайл! Зиг Хайл, Хайл!“ Имаше „Ка-пе-ес-ес- Бе ка пе! Ка-пе-ес-ес- Бе ка пе!“. Имаше „Кой не скача е червен!“ „Кой не скача е червен!“

Нали съм отдавна на тази грешна земя и живях в три режима (Царство България, български комунизъм и сега българска „демокрация“) видях бол политически психози. Помня как с цветя и кутии цигари „Томасян“ българските младежи посрещнаха немските войници и научиха песента Lisa Lisa! Soldatenlied der Wehrmacht. После с цветя и цигари „Арда“ посрещнаха червеноармейците на маршал Толбухин. Завиждам им на сегашните млади протестанти, понеже е по-хубаво да си млад, отколкото да си стар.

Преди падането на стената старите и умни посланици на Великобритания, Франция и СССР казваха: „Ние толкова много обичаме Германия, че искаме да има две Германии“. Източногерманският посланик не помня на какво се возеше, във всеки случай не беше трабант. Иначе всичко си беше ясно: Минеше ли „Чайка“ с червено знаменце, значи минава съветският посланик, „Кадилак“ с звездно-раирано флагче – US амбасадорът, който ми подари албума „Амбасадор Сачмо“ (Satcmo Ambassador of Jazz), понеже преведох важни US писатели. Автомобили нямахме. Лафът беше „Народът се вози на автомобили в лицето на своите ръководители“. Прозорците на техните „Волги“ не знам защо бяха закрити с перденца. Волгите бяха с емблема еленче отпред, имаха само три скорости и скоростният лост беше на волана, ламарините двойно по-дебели отколкото на западните коли и с висока броня. На „Цариградското“, където онзи ден пиян таксиджия уби чакащите пред спирката, такава „Волга“ удари „Мерцедес“ и го направи на нищо, а на волгата нищо й няма. А пък в Брюксел съветският военен аташе блъсна трамвайчето „Шарлероа“ и го събори. Същите трамвайчета шарлероа – единично вагонче – вървяха в София до семинарията и до село Бояна. Софиянци ги наричаха чайници. Чайник, но все пак трамвай, и автомобил да събори трамвай беше страхотна реклама за волгите. Но руснаците май не разбираха от реклама и експедираха в СССР военния си аташе още преди да е изтрезнял.

Генерал Владимир Стойчев караше автомобила на Бекерле, великолепен „Хорх-кабриолет“, само че не черен като на Хитлер, а жълт с черни калници и отзад багажник като отделен сандък. После „Хорх“ стана „Ауди“, което значи същото, ако се замислите, но недейте да мислите, мислете си, че ауди значи Auto Union Deutschland Ingolstadt.

Генерал Стойчев отиде военен аташе в САЩ. И той като руския военен аташе в Брюксел вършел нередни работи. Но толкова странни, че US агентите се шашнали. За разлика от руския си колега в Брюксел Стойчев не пиеше; той – само чаша шампанско сутрин след не знам колко обиколки тичане на стадион „Юнак“ (така се казваше стадионът срещу Радио „София“, откъдето Стойчев се връщаше бос, тичайки по ул. „Граф Игнатиев“ и аз го виждах от моя прозорец).

В САЩ Стойчев ходел инкогнито по Rodeos и прибирал значителни парични награди. Събирал им очите на местните rednecks и каубои и как няма да им събере очите, като беше кавалерист с един куп купи, грамоти, вимпели и награди и като майстор ездач участвал с Лекарски и Малакчиев на Олимпиадата в Берлин през 1936 г.

Тогава още го нямаше Пръдливия Ханс, но много вървеше вицът относно немската дипломатичност: Британската кралица пръднала. Британският дипломат погледнал към кучето пред камината и казал: Това куче има колики. Кралицата пак пръднала. Надигнал се от стола си френският дипломат с ръце на корема: Дами и господа, моля да ме извините, снощи прекалих с вол-о-вана и коняка. Когато кралицата пръднала трети път, немският дипломат скочил като пружина: Дами, господа, тази пръдня на Нейно величество аз я поемам.

Май вече казах, че живеех срещу „Попа“ на номер 37, бул. „Фердинанд“. Преди това бях в Брюксел на номер 80 на „Авеню дьо Каревелд“. Фердинанд, знам, е на Симеон Кобургготски дядо му, но Каревелд хабер си нямам кой е. В София моята гувернантка, една немска „фрау“, аз я обичах, само дето все ме караше да си мия ръцете, щото били мръсни. Брюкселската ми леля Лили също я обичах, само дето все ме поправяше да казвам за 70 и 90 „септант“ и „нонант“ по белгийски, вместо както ме бяха научили братята йезуити. Вуйчо ми, виконт Антоан, дребен благородник, дружеше с едни немски „фонове“, фон не знам кой си и фон не знам що си. Но от съпротивата (La Resistance) им светили маслото и аз трябваше да казвам, че скъпият Антоан се води в неизвестност – Le cher Antoine est porte disparu. Голяма скука беше в Брюксел. Не можеш както в Пловдив или във Варна, или в София, като играеш на криеница или гоненица през дупката в оградата от един двор в друг, ами всичко идеално заградено и заключено, отвратителен град. Казах им на моите братовчеди, че българският връх Мусала е десет пъти по-висок от техния глупав Vaalserberg (около триста метра) и те ми казаха „не“ и аз казах „да“, и те казаха „не“ и аз казах „да“, и се сбихме, пък там възпитаните деца не се биели. Не можах да се приспособя.

В България се приспособих. Намерих си работа и печелех пари, и бях горд, че помагам за издържането на семейството. Миех улиците. На водния кран завинтваш г-образна тръба, на нея шланга, един маркуч, навит на една голяма макара, и като дойдат приятелите да ти се подиграват, ти завърташ наконечника, струята става остра и ти както с водно оръдие, както сега срещу демонстрантите в Истанбул, и джумбуш. Добри момчета бяха моите приятели българчета и ми даваха на класно от тях да преписвам, даже на класно по френски преписвах, щото аз де да знам кой глагол от кое спрежение е, а те знаеха. После се издигнах от мияч до поливач в „Паркове и градини“ и най-обичах нощна смяна да поливам Докторската градина зад библиотеката, която още я строяха и моят пръв приятел Галин Малакчиев там работеше и вече си личеше, че ще стане скулптор, понеже във фоайето на библиотеката той издигна петметрова гипсова скулптура на работник в героична поза и като влязат жените и като натиснеш ръчката на коф-помпата и изригне фонтан от пишката на героичния работник, ставаше както в стихотворението „Стоит статуя с огромным хуем, Рука поднята, держит граната“. Тогава разбрах, че скулптурата се родее с поезията.

После ни изселиха от София. Нашите – понеже баща ми бил национализиран индустриалец, Галин Малакчиев, понеже баща му бил царски офицер от кавалерията. И пак беше хубаво, понеже бяхме млади

Димитри Иванов

Свързано изображение

http://segabg.com