Само дата ли е 3 март

Да остане ли 3 март национален празник на България, или да бъде заменен с някоя друга важна дата от богатата ни многовековна история? Този въпрос винаги се надига в обществото около честванията на Освобождението. Някои предлагат смяната на 3 март с 24 май, други настояват за 22 септември, когато е обявена Независимостта, трети са за 6 септември – Съединението. По тази причина на днешната празнична дата на своите страници вестник „Труд“ дава началото на дискусия „Кой е празникът на България?“ Очакваме всякакви мнения и предложения, които, разбира се, са добре аргументирани и подплатени. Днес ви представяме мненията на изтъкнати български интелектуалци, които попитахме какво мислят по въпроса коя дата трябва да бъде чествана като национален празник.

Внушават ни, че това не е денят на нашата свобода

Да видим събитията от това време в истинската им светлина

Днес честваме нашето възлизане от петвековни страдания и световна анонимност

Kакто се полага на всяко свято нещо у нас, напоследък и националният празник 3 март се опитват да омаловажат. Не било това датата на нашата свобода, друга трябва да се избере, ни внушават гласове, предали волята на предците. (Да си го върнем на руснаците. Стига с това русофилство – оле, оле, оле! Да живее тъпофилството! Оле!)

Преди време един никаквец ми повери плана си да се прекръстят улиците в центъра на София с имена на личности и герои от Освободителната война 1877-1878 г. И прибавяше храм-паметника „Свети Александър Невски” в списъка. Без да знае синковецът, че Невски е светец на православието. Защото го е спасявал в поредния кръстоносен поход, който историографията със странна свенливост нарича нападение на Тевтонския орден. Вярно, табелките в София напомнят имената „Граф Игнатиев”, „Скобелев”, „Гурко”, „Алабин” и др. Но да уважиш благодарността на предшествениците си, се нарича традиция. Която не ни прави роби или чуждопоклонници. А в същия център същото поколение ни е оставило „Раковски”, „Левски”, „Ботев”, „Бенковски”, „Л. Каравелов”, „Хаджи Димитър”, „Оборище”, „Шипка” и много други.

Но да не се занимаваме с унизителен отговор на нелепиците, които се целят в корените и в единството ни. Да видим събитията от това време в истинската им светлина. Вярно, имало е периоди, в които празникът е използван да се възвеличае Русия, като така, волю или неволю, се подкопава родното самочувствие.

А за да е национален празникът, датата трябва да изразява и посочва национален принос и значимост. Има ги в същността на 3 март колкото искате. Защото, за да се стигне до играта на дипломацията и бруталността на военните действия, главната причина е, че българите пожелаха свободата. И го показаха на себе си и накрая – достатъчно гръмко – и на света. Само за няколко десетилетия до Освобождението предците ни си възвърнаха църквата, създадоха училища и читалища и ги превърнаха в образователно и читалищно дело, развиха икономика и изградиха професионалното обучение и утвърждаване чрез еснафските сдружения. Сториха това и още редица неща въпреки вла­стта на падишаха, която прозря – особено в българското училище – заплаха заради неочакваното за нея превъзходство на раята. И започна и съзнателно да пречи. Така свободата стана неизбежната и неотложна кауза на българина.

Спасяване на Самарското знаме, 1953-1955г. М. б., платно, 148х200 см, Никола Кожухаров (1892, Казанлък - 1971, София)
„Спасяване на Самарското знаме“, Никола Кожухаров (1892 – 1971)

Открояването на постиженията и обособяването на обществения живот наред с вандалщината при потушаването на Априлското въстание окончателно отвориха очите на Европа, че в сърцето на Балканския полуостров няма безлична рая, а българи. Които неистово желаят – въпреки всичко, което сме изрекли за търпението ни – да има България. Европа осъзна, че Восточният въпрос е въпрос на живот и смърт за българите. И така – убеден съм, че на 3 март ние първо трябва да празнуваме неотразимия порив за свобода на предците ни. И постигнатото преди финалното действие.

Като осъзна неизбежното, тогавашният Европейски съюз (наричан в началото Европейски концерт, който според участието в Берлинския конгрес в 1878 г. включва най-силните държави – Англия, Русия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Италия) свиква Цариградската конференция. След неуспеха й страните, за да наложат волята си, дават съгласие Русия да воюва с Турция. Без него загубилата Кримската война империя нямаше да тръгне на война. Но и то не задължава Русия да жертва своите синове за чужда свобода. Решението за тази война, предначертано огорчителна с последствията за страната му, е най-трудното решение на цар Александър II. Защото, след като изключим глупостите за проливите – невъзможна мисия тогава – Русия тръгва за възможната печалба, имагинерните благодарност и бъдещо влияние върху освободената страна. Няма място тук, но решението на Русия трябва всестранно да се анализира. И то не в досегашните рамки на славянство, православие и проливи.

Нека теглим чертата на резултатите и придобивките от тази война, така както е повелил Берлинският конгрес (и договор). Преди него Англия, без да е участник във войната, получава от Турция Кипър, за да спре превземането на Цариград. Румъния, Черна гора и Сърбия юридически стават независими държави. Васално на Турция се създава Княжество България; пръква се автономната област Източна Румелия. От нашето Сърбия (за съдействието й във войната?) получава Пирот и Враня; Румъния (заради участието й във войната?) – Северна Добруджа. Русия е дарена с придунавския участък на Бесарабия. Турция си запазва достатъчно земи, предвидени да са част от България според Санстефанския мирен договор от 3.III.1878 г. Датата! Която отбелязва триумфа на Русия във войната и неизбежното последствие от нея – създаването на българска държава. В договора пожелана и оформена в етническите й граници, определени и потвърдени на Цариградската конференция.

Е, на 3 март ние не честваме победата на руското оръжие, а нашето възлизане от петвековни страдания и световна анонимност. Дата – национален празник! Но не може и не бива да забравяме и да помрачаваме благодарността към човешките жертви и готовността на Русия да допринесе с тях за нашата свобода. И без да подценяваме освободителна й мисия, нека да помним и воинското участие на българите – и чутовния подвиг на опълченците в решителното за хода на войната сражение на Шипка, и всеотдадеността на хилядите помагачи в тила.

За съжаление Берлинският договор попари милиони надежди. Безобразие е, че за него днес упрекваме Русия. Как може да се помисли, че такава страна доброволно ще се окаже глупакът в поговорката „Ахмак лозе копа, юнак вино пие”. Просто новият договор е демонстрация на западноевропейската воля и реална сила, декорирана с дипломация. За сметка и ужас на очакваща България! И за урок и унижение на Русия! А мисля, че действащ Санстефански договор (изконно справедлив!) щеше да е добър за България, но и за Европа векове наред. Реалността обаче утвърди Санстефанска България да стане само национален идеал. Който предопредели век страдания, битки и хабене на безкрайна енергия за постигането на нещо полагащо ни се. И все пак стигаме до частични успехи въпреки Берлинския договор, валиден до Балканската война. Затова на 3 март честваме и нашето страдание и готовност да осъществим идеала си.

Основният претекст за Берлинския договор е да не създава голяма държава на Балканите. Някакъв безумен евфемизъм, защото през 1878 г. единственото етническо право на такава държава имат българите. Обяснението, че тя ще е навеки с Русия, е нелепо. А ако не бъде?! Но темата за необяснимата неприязън и подценяване на България (на Берлинския конгрес, решаващ участта ни, няма българи!) е друга. За размисъл, а защо не и за обществен дебат. И нека националният празник 3 март да бъде още – заради всичко случило се след 3.III.1878 г.х- и денят за неспекулативен размисъл за осъществяване на идеала. Е, не точно Санстефанска, но силна и достойна България!

От

trud.bg