Силвия Лулчева: Немързеливите мъже днес са малко

Нашият гост
Силвия Лулчева е завършила актьорско майсторство във ВИТИЗ в първия клас на проф. Стефан Данаилов и асистент доц. Илия Добрев. Почти веднага започва работа в Младежкия театър “Николай Бинев” и прави редица запомнящи се роли. Много зрителска симпатия й носят изявите є на малкия екран в сериалите “Столичани в повече” и “Клиника на третия етаж”. С мъжа до нея, актьора Васил Бинев, се запознават по време на работа. Двамата имат дъщеря Елица.

– Силвия, сериалът на Би Ти Ви с твое участие “Столичани в повече” се радва на голям интерес. На какво се дължи това?
– Радвам се, че сериалът имаше много хубав, дълъг снимачен и тв живот, в момента се излъчва 11-и сезон. Нашите образи са доста крайни, шаржирани и подсилени, но при всички случаи са вдъхновени от живота. Хората се радват, защото виждат такива крайности и ми прощават, че в сериала не съм добра майка и съм лоша съпруга. Почти не познавам човек, който да не ми е казвал, че познава точно такова женище като Славка Лютова. Благодарна съм, че в този сериал имам шанса да си партнирам с Кръстю Лафазанов. Той е много специален за мен човек и ми е много щастливо, че се докоснах до тази толкова различна планета, наречена Лафазанов.

– А каква е тайната за големия успех на постановката “Красиви тела” с режисьор Владимир Люцканов, която играете вече единадесет години?
– Сигурно на находката на американската авторка Лора Кънингам, която много честно, откровено и ярко драматургически разказва за може би най-трудния период за една жена, когато от девойка трябва да бъде вече зряла жена. Майка ми, която сега е на 81 години, ми каза днес – ох, добре, че не съм девойка сега, много са трудни времената! (Смее се.) Да, времената наистина са много мъчителни, сега хората много трудно създават връзки – не само приятелски, но и лични, интимни. Колкото животът ни става по-опростен откъм комуникация, толкова става по-усложнен откъм искрено човешко общуване. Вече забелязвам много хора как си вървят по улиците и се усмихват или нещо се мръщят на телефончето… Забравихме да се слушаме.

– Голяма част от героините в “Красиви тела” изживяват някаква криза или депресия. Ти изпадала ли си в подобни състояния?
– Оказа се, че тази сложна дума депресия, която звучи страшно, е навестявала 98 процента от хората по света. Така че самочувствието да кажеш, че имаш такъв проблем, и да започнеш да го решаваш е белег на емоционална зрялост. Всеки минава през такова сложно, мъчително изпитание и то никак не е лесно и може да се задълбочи, ако не вземеш адекватни мерки. Аз лично не съм стигала до лекарства и медицинска намеса, но безспорно съм изпадала в подобно състояние.

– А случвало ли ти се е дотолкова да се отчаеш, че да не ти се живее повече?
– Не, никога не съм допускала такива мисли, за мен борбата за живот е базисен инстинкт. Дори винаги съм казвала, че ако трябва да се пренесе човешката ДНК на друга планета, трябва да изберат мен, така ще съм уверена, че ще е в сигурни ръце, защото аз винаги вярвам, че има шанс и има смисъл. Радвам се на тази своя способност да виждам положителното и в много тежки ситуации. Мога да кажа за себе си също така, че никога не се уморявам, да, има година, в която реколта не излиза, но тогава си почивам, правя пауза и ми минава.

– Амбициозна ли си, или разчиташ повече на късмета?
– Определено не съм от тези, които отиват, ръчкат, досаждат. Това не ми е присъщо, не ми е понятно и нямам време да се развивам в тази област. Ангажименти, които сякаш идват от нищото, често се оказват сполучливи, докато твърде мечтаните проекти може и никога да не се случат. Когато започ­нах да се занимавам с хюман дизайн, разбрах, че трябва да очаквам покана от Вселената, а не бива да натискам и да предизвиквам нещата с лична самоинициатива и активност.

– Една от най-известните героини, които си дублирала, е Кари Брадшоу от “Сексът и градът”. А коя от героините в сериала би искала да изиграеш?
– Виж, за това никога не съм се замисляла. В интерес на истината много ми беше любопитен образът на нейния гей приятел Станфорд Блач. Актьорът в сериала Уили Гарсън го изигра много хубаво и точно ролята на Станфорд бих искала да изиграя, но за съжаление е мъжка и няма да ми я дадат никога. Хареса ми и защото през неговата уста се казаха много истини за женския свят, много раними правди.

– А не те ли привличат ролите на другите по-колоритни персонажи в сериала – Саманта и Миранда?
– Саманта е най-оспорваният, как да кажа, най-чорлавият образ, защото нейните изповеди стояха много крайно, но и много искрено. Миранда пък е самотна майка, посветена на професията си, аз не се чувствам самотна майка в никакъв случай, имам такава стабилна подкрепа в лицето на съпруга ми.

– С твоите приятелки каква тема обсъждате и коментирате най-често?
– Разбира се, че много обсъждаме мъжете и връзките си, аз не се страхувам да наричам нещата с истинските им имена. Знам, че понякога, особено казано от жена, това звучи вулгарно, но наистина е така – в края на краищата защо да се крием и кому е нужен този фалш и притворство?
– А отношенията в твоето семейство понякога напомнят ли на тези от “Женени с деца”, където ти озвучаваш Пеги Бънди?
-Не, моят съпруг Васил е пълната и контрастна противоположност на Ал Бънди, така че по никакъв начин не сме “Женени с деца”, но пък това е сериалът, на който наистина съм се смяла до сълзи. То и затова той има такава луда популярност в Америка и безброй почитатели.

– Връзките между актьори са сред най-крехките в шоубизнеса. Вие със съпруга ти как успяхте да запазите вашата?
– Знаеш ли, наистина съм се наситила на връзки, които се демонстрират телевизионно и медийно и след това се разпадат, така че от суеверие съм решила много да не кудкудякам на тази тема. Да успея да си опазя яйцето, така да се каже. (Смее се.)

– На какво се опитваш да научиш дъщеря ти и тя на какво те учи?
– Първото, което е и най-трудното, е, че истината е винаги най-лесният път, а не лъжата. Старая се също да я убедя, че нищо не е непоправимо и че не е страшно да поискаш помощ – аз съм винаги на разположение. В този ред на мисли не искам да съм приятелката й, а майка й – завинаги. Защото приятелката й може да не си вдигне телефона, може да закъснее за среща, докато аз съм винаги онлайн! В този смисъл я убеждавам, че трябва да позволи да обсъдим проблема заедно и да є помогна да види, че все пак чашата е наполовина пълна, а не наполовина празна. Другото, което е много трудно да обясниш на това поколение, е, че това, което ти е дадено от Вселената, твой дълг е да добавиш достатъчно количество усилие в достатъчно количество време, за да постигнеш някакъв резултат. Новото поколение е на бързия достъп, на бързия резултат и да научиш някого на търпение точно в това време се иска голям талант. Надявам се да съм го постигнала!

– В постановката “Когато котката я няма” си партнираш с двама от най-харесваните ни актьори – Калин Врачански и Асен Блатечки. Какво ги прави толкова популярни според теб?
– Двамата са много нормални, адекватни, честни и работят ужасно много, като тази им работоспособност наистина ги възнагради през годините. Немързеливите мъже са малко, а ролите за мъже са много, докато женските роли са доста по-малко, затова звездите в нашата професия са определено мъже. От друга страна, техните почитателки ги правят да се чувстват наистина звезди, защото са много активни, понякога дори агресивни. Жените могат да стоят, да ги чакат, да молят за автограф и да ги боготворят, докато мъжете не стоят на потери пред Младежкия театър да чакат Силвия Лулчева например. (Смее се.) Мъжете са много по-дискретни и много по-обрани във възторга си, както и в нехаресването си. Много по-щадящи са, така че аз не очаквам потеря от обожатели или тайни рози, но знам колко честни и откровени са, когато работата ми се харесва и оценява от тях. Пак казвам, като цяло в нашата професия – както в киното, така и в театъра – звездите са мъже, ние сме поддържащата роля, но за мен това няма значение.

– Наистина ли това няма значение за теб?
– Да, ние сме работещи момичета, те са звезди. Аз не се обиждам от това, за мен е чест да съм на една сцена с колеги като Калин и Асен. Нямаш представа колко е стриктен Асен като режисьор и като партньор. Според мен дори най-строгият треньор в света Нешка Робева е негова скромна ученичка. Той е толкова строг и наистина не си оставя магарето в калта. Гледам да не съм му пред очите, когато е ядосан, но пък винаги е справедлив. Нали ти казвам – Нешка Робева му е скромна ученичка!

– В актьорската професия е важно да имаш самочувствие. Ти кога се научи да обичаш и харесваш себе си?
– Наистина това е много сложно и ако сега ме питаш дали за нещо съжалявам, то е, че не съм се обичала повече, когато съм била по-млада, въпреки че аз съм толкова безпощадно строга към себе си и сега. Прощавам си. Винаги виждам някакъв път, който още не съм извървяла, но сега мисля, че заслужавам награда за това, че за тези 47 години малко от малко започнах да се приемам и да живея в хармония със себе си. Това дава много по-ползотворни резултати и ако на някого мога да помогна, ще кажа – харесвайте се, обичайте се, награждавайте се, поощрявайте се, дори и за малките неща. Понякога, като си направя ей такъв списък със задачи и като свърша поне една програма минимум, си казвам – браво, Силве! Моята майка също е безпощадно критична, тя едва наскоро започна да ми казва – ой, маме, ти знаеш ли, че хората много те харесват, много те хвалят – браво, маме! А преди не беше така, но пък това ме е накарало да се развивам.

– Кои са книгите, които те вдъхновяват?
– Много ми въздействат книгите на Иво Иванов “Отвъд играта” и “Кривата на щастието” – препоръчвам ги. Нечовешки впечатлена съм от това момче.

– А кой е най-ценният житейски съвет, който си получавала от Стефан Данаилов, докато е бил твой преподавател във ВИТИЗ?
– Да не си оставям магарето в калта. Казваше ни също: “На някои природата е дала повече, на други – по-малко, но ще бъда много строг и безмилостен, ако видя, че някой има нещо материално, с което може да услужи и да помогне на другия, а не го прави.” Много жестоко прав беше в изискването си към нас, защото ние наистина се занимаваме с колективно изкуство и не можеш да го правиш сам. Виждам, че усилията му като учител не са били напразни – бъди щедър и не си оставяй работата несвършена!

От

http://trud.bg