С бездействие България изпуска мястото си в дебата за бъдещето на Европа

Никой не се тревожи и дори не настоява на важността да имаме собствена роля в управлението на ЕС

Няма кой вече да ме разубеди, че двата национални спорта в републиката не са „симулиране на дейност” и „бягане от отговорност”. И всеки има поне по един майсторски ”черен пояс” по всяка от двете дисциплини. Някои и по повече, разбира се. Пореден отчайващо очевиден пример за тази теория е решението на министър-председателя на служебния кабинет (симулиране на дейност) Огнян Герджиков да не номинира български еврокомисар (бягане от отговорност) преди предсрочните парламентарни избори в края на март.

Отлагането дойде, след като предшественикът му Бойко Борисов се разсърди на всички, подаде оставка и отказа да посочи приемник на Кристалина Георгиева, която пое към по-тучните американски пасища в началото на годината. А обяви намеренията си още октомври 2016 г. – разбирайте (номинално) „нямаме” еврокомисар оттогава (формално от много по-отдавна). Но вървяха избори, вървяха обещания – родните ни политици/общественици/медии често срещат сериозни затруднения с воденето на повече от един мисловен процес/дебат/кампания в публичното пространство. И така вече пет месеца практически никой в държавата не се тревожи и дори не настоява на важността България да има собствена роля в управлението на ЕС. Онази позиция „от Брюксел ще кажат”, позната навремето като „Говори Москва!”

Доводите на професор Герджиков, че кандидатът за еврокомисар трябва да е излъчен политически, на което основание той като „аполитичен” премиер не може да се ангажира с подобно решение, демонстрират тревожна липса на управническа воля у служебния кабинет. Както в немалка част и от страна на новоизбрания ни президент и единствена институция с всички действащи конституционни правомощия – генерал Румен Радев.

В коментар за „Труд” подобно мнение изказа и утвърденият журналист и заместник главен редактор на базираното в Брюксел специализирано издание „Юрактив” Георги Готев, според когото държавният глава „разполага с предостатъчно обществено одобрение”, за да се ангажира персонално с посочването на „подходящ човек” за български еврокомисар.

От друга страна, като утвърден юрист и председател на Народното събрание по време на преговорите за приемането на България в ЕС проф. Герджиков (2001-2005) несъмнено е държавник с опит и познава механизмите. Можеше по-убедителни доводи да намери за отказа си да се ангажира с номинирането на еврокомисар. Макар че всеки може да оплете конците пред камерите и това да не се разбере от аудиторията и събеседниците му. А и със задълбочената подготовка по темата на колегите от електронните масмедии последните десет години е съвсем естествено. Едно е да „усвояваш” всеки евроцент от „комуникационните стратегии” за ЕС на разните правителства, за да прокарваш безвкусни кампании и плитки лозунги, друго е да трябва да разбираш за какво говориш. Спортните дисциплини „симулиране” и „бягане”, за които споменах.

Иначе „еврокомисарят ни” като такъв не принадлежи към политическа фракция в Европарламента, за да си търси „къде да седне” там и да се „чувства объркан – при либералите ли, или при ЕНП”. Евентуално може да принадлежи към някое от големите европейски политически семейства в зависимост от доктрината на излъчилото го правителство, но по принцип, ако не е председателят на ЕК, по-важни са експертните му качества в конкретната област, за която е избран, а не цветът на фуражката. Всяка държава член търси най-добрия възможен кандидат за портфейла, който й е определен, за да може максимално да се възползва от съответния ресор, докато самият еврокомисар работи основно за общото му функциониране в интерес на всички. Балансът е тънък. Еврокомисията „прави политика” като единен орган и я прокарва с маневри през Съвета на ЕС и Европарламента, където цветовете имат много повече значение и влияние.

В този контекст проф. Герджиков и генерал Радев изпускат единствена за последните десет години възможност да избират потенциален кандидат от много по-широк спектър експерти, официално или не обвързани политически. Защото, каквото и правителство да се сформира след изборите, „фаворитът” му за поста ще е по-скоро „от нашите”, отколкото национално обвързан специалист. Патриотизмът на родните политици обикновено идва след верността към „чорбаджията”. Всички примери досега са налице.

За разлика от по-старите държавите членки ние все още не боравим с достатъчно информация; нямаме ефективни собствени канали за достъп до нея. Трябва ни европейски комисар, който да е очите и ушите на България в Брюксел, подчерта и Георги Готев и посочи, че при публикуването на последния доклад на Европейската комисия за напредъка на страната по механизма за проверка за първи София не е разполагала с авансовото копие от заключенията поради липса на свой представител в ЕК, който да предаде документа на правителството.

В Европа се водят важни дебати за бъдещето на ЕС – на една или две скорости, Брекзит – и да не участваме в тях вече с месеци и да не знаем тепърва кога ще се включим е повече от срамно, граничи с глупавото, съгласи се и Готев. Според него България има нужда от „вътрешен човек”, а не от такъв, който „ще се държи менторски и ще шантажира правителството, което го е издигнало, със заплахи да спре еврофондовете, както беше досега”.

Политическите партии обаче продължават мълчаливо да отказват да заемат позиции по въпроса, камо ли да предлагат кандидати. За разговори и консенсус по темата да не говорим. Интелектуалният капацитет, несъмнено, пак създава ограничения. Ще „подтичват” до изборите, а след това я камилата, я който я е яхнал.

Същевременно българското председателство на ЕС също чука на вратата, припомни Георги Готев. Дори да няма директна връзка между двете, България все още няма ясни приоритети за председателството, за формулирането на които най-много би могъл да помогне един вече действащ български еврокомисар.

И като се заговорихме за национални експерти – ситуацията, в която кариерните планове на Кристалина Георгиева ни оставиха без европейски комисар – на този етап и без конкретен портфейл, определен за България – несъмнено ще си се превърне в пореден български казус в общата европейска история. Като го разтегнем още шест месеца във времето и ако вземе отново да се превърне в подмолна кампания на отделни родни политически кариеристи, лобиращи в своя полза срещу националните интереси, съвсем. Различни сигнали от Брюксел предполагат, че бившият вицепремиер Меглена Кунева също е решила да прескочи националния консенсус, за да „извива ръце“ през Брюксел. Хайде стига толкова, а!?

От

trud.bg