Тошо Тошев: Политическият слугинаж разгроми журналистиката

Легендарният журналист и бивш главен редактор на вестниците „Труд” и „Преса” Тошо Тошев издаде нова книга. Романизираната документалистика разказва за последните 27 години на многострадалния български преход и съдбата на медиите в него. Зад измислените имена на героите, но реални факти от нашия живот лесно се разпознават политически лица, които стояха начело на държавата. Тошо Тошев отказва да ги посочва като реални и твърди, че те са художествена измислица, но читателите му веднага ще се досетят кой е премиерът, който, съблечен по цветно бельо, е обичал да се загръща с националното знаме в кабинета си, кой е провъзгласеният генерал, който с лекота изоставя лидера си и се заклева във вярност на следващия, както и коя е Агустина – палава, красива и талантлива журналистка, която сменя мъжете или самата журналистика.
Ето как вдигна завесата пред всичките ни въпроси самият Тошо Тошев.

Г-н Тошев, използвали сте жанра на романизираната документалистика и сте сменили имената на хора, превръщайки ги в литературни герои. Дали сте използвали тази форма, за да разкажете истински събития от нашия живот, които просто няма как да докажете?

Искам да направя следната уговорка. В този мой роман, който впрочем не е първият ми – имам и други грехове към словото, се опитвам да разкажа за последните 25-26-27 години от живота на нашата мила, красива и тъжна държава.
Надявам се да съм го правил и с вестниците, които съм издавал. Но там е информация, там е анализ, там е коментар, там няма художествена измислица. Докато в романа си исках именно със средствата на художественото слово и на художествения образ да предам по-скоро духа на времето, всичко това, което очаквахме и стана или пък не стана от сполетялата ни демокрация.
Нарочно употребявам тази дума „сполетялата” ни демокрация. Демокрацията е нещо прекрасно. Тя не е измислена по нашите земи, а малко по на юг. Но е безспорно, че с навлизането на демокрацията отново по нашите земи имахме големи надежди. Те бяха толкова големи, че ни се струваха нереални. За жалост, тази нереалност се оказа една тъжна действителност.
Защо „политическа орда”, а не както сме казвали „политически елит”? В последно време се опитвах дори когато го произнасям, а не го пиша – при писането е по-лесно да сложиш кавички, – да го докарам чрез интонация да звучи иронично. Вероятно невинаги се получава. Ами няма политически елит. Нищо не се случва в държавата.

Е, магистрали строим, бетонирахме и цялото Черноморие.

Това е най-лошото, което можа да се случи за последните 25 години. Една от тъжните гледки, сполетели държавата. Строим и магистрали. Вчера минах по една от тях на път към София. Няма да говоря за магистралите, но мога да кажа – тесни са, още отсега се вижда, че са тесни. Затова реших, че в моята книга искам да разкажа, че хората, които причиняват това на Отечеството, не са елит, а орда.

Историята, която разказвате, започва от Желю Желев и преминава през всички управления, т.е. това е нашият несъстоял се многострадален преход. Но това е историята и на смъртта на печатната преса. Взаимно ли се унищожиха?

Това е сложна тема. Не мога да отговоря нито с „да”, нито с „не”. И в другите си книги съм твърдял, че всъщност демокрацията в началните години, да не кажа още в първите месеци на 90-те години на миналия век, запристъпва по тия географски ширини благодарение на вестниците.
Тогава това беше медията. Имаше една телевизия – силно държавна, а не обществена. Опитал съм се да покажа в моята книга, че вестниците бяха тези, които казаха що е това демокрация. Те първи задраскаха главната буква от смятаното като собствено име Партия. Дори и в БАН се говореше, че това може да бъде собствено име. Там в един момент се умуваше в някои среди, че „социализЪма” е може би дублетна форма на „социализма”. Но това са слугинажите в политиката, но, за жалост, ги има и сега.
Няма да се опитвам да проследявам цялата динамика на развитието на медиите през последните 25-26 години, защото това е сложна тема. Но всъщност се стига до разгрома на сериозната българската журналистика.

Кой я разгроми?

Отговорът ми е еднозначен – политиката, политиците, политическата орда. Някои хора мислят и аз веднага ще им кажа, че се заблуждават, че това направи интернет. Не! Интернет вкара една нова мощна струя като възможност хората да общуват помежду си. Но това не е журналистика, това не бива да се бърка. Да, благодарение на интернет вашата телевизия, за която аз за трети път през последните няколко месеца давам интервю с желание, прави това. Но журналистиката я правиш ти, аз отговарям на твоите въпроси, но това е друго, това не е хейтърство. А политиците направиха това, защото така им е по-лесно.

Да, но вие говорите и за едно кръвосмешение между медиите и политиците. Това не допринесе ли допълнително за разгрома на медиите? Например казвате „вестниците свършиха добра работа, правителството падна предсрочно”.

Да, имаше такива случаи. Но това не е кръвосмешение. Нека се знае какво правиха някои от демократичните правителства. А те са демократични, защото са избрани по такъв начин, а не защото са функционирали демократично. Нека сме наясно. Какво означава да функционират демократично? Ще кажа онова, което е важно за мен.
Държавата, българският народ бедстват. Не е нормално. Не ми харесва. Аз съм тъжен. Ние сме на последно място по всички основни социални показатели в Европа.

И по свобода на словото.

Там не сме на последно място в Европа, а сме много назад във света. И ето какъв е парадоксът – по закон, Конституцията и другите закони в държавата свобода на словото има. Всеки може да каже каквото си иска. Но ги няма носителите на свободата на словото, няма я журналистиката, която да ползва тази свобода и да го прави сериозно като хората.
Докато имаше повече от това – да, някои правителства падаха или се разклащаха, или не можеха да се повторят. Защо първите няколко правителства не можеха да изкарат мандатите си? И заради журналистиката. Те се проваляха, но това можеше и да мине незабелязано, ако журналистиката не го покажеше.

А защо управлението на политическите лидери, както е показано и тук, винаги започва с голяма надежда към него и накрая всичко се срива. Иван Костов например?

Иван Костов не е герой в тази книга. Там има един министър-председател, за когото говоря. Сривът идва от ордата. Но нашият народ продължава да се надява. Скоро имаше избори. Това правителство работи от вчера. Над 50% пак излязоха да гласуват, но ако броим реално, много повече са го направили. Преди изборите и от ляво, и от дясно обещават хиляда неща, а може би и повече – безлихвени заеми за кредити, да удвоят заплатите на учителите, да позлатят пенсионерите, образованието да е приоритет и т.н.
А знаеш ли какво бих искал аз, като човек, който не е от ордата, който носи на гърба си мерака, желанието да стане нещо добро?
Нося го сгърбен това. А аз винаги съм вървял прав. Искам да вървя изправен още, до края, колкото ми е останало.

Желю Желев го казва във вашата книга.

Не съм цитирал Желю Желев. Той не е герой в книгата ми.

Дори и онзи по цветно бельо, който се завива с трибагреника в премиерския кабинет ли не е истински герой? Да позная ли кой е – Филип Димитров или Жан Виденов?

Това си е твой въпрос. Изрично съм го написал в книгата, че това е въпрос на въображението на читателя. Нито един писател, дори и най-талантливият, не може да измисли това, което дава животът.

Защо героят на книгата се оттегля оскърбен от журналистиката.

Не, той не се оттегля оскърбен, мъчно му е, разбира се. Но той се оттегля разгневен, защото един там – литературен образ – Крастев иска да използва вестниците и журналистите, надявайки се, като седне на неговия стол, да прихване от него. Но така не става.

Интервю на Ива Николова

http://retro.bg