Трима другари

Ние, тримата другари от 4б клас, бяхме като Drei Kameraden от Ерих Мария Ремарк.

По радиото чух, че на сцената на Варненската опера се играе мюзикълът „Зоро“, даже видях афиша, който странно ми напомня за стария немски шлагер Domino, Domino warum hast du so traurige Augen.

Захващам се да напиша тази писаница, защото двама от тримата другари – Цветан и Милчо (Зоро и Поета) – вече ги няма; от тримата останах само аз и освен мен няма кой да разкаже за нас.

Лошите тъкмо да хванат Зоро, той през прозореца скачаше на седлото на коня си, лошите препускаха след него и го настигаха, но изплющяваше дългият бич на Зоро, краят му шибваше челата на преследвачите и камшичните удари жигосваха челата им с кърваво Z – знака на Zoro. Това може да се направи с филмов монтаж или да се нарисува в комикс, но как Зоро ще пее, скача и танцува в мюзикъл? Затова за Зоро нямаше мюзикъл, имаше само филм и комикс.

Ние, тримата другари, много харесвахме Зоро, щото без револвери, без да убива, Зоро се разправяше с лошите, като ги оставяше белязани със страшния си знак. Разменяхме два, даже три други комикса за един със Зоро. Искахме пуловери с инициали и горките ни майки, след като бяха работили навън и вкъщи, вечер хващаха куките за плетиво. Цветан получи пуловер с буквата Z като Zоrо. Аз с буквата D като Джимо, Милчо с М, но Милчо беше поет, той беше съчинил: Имаш обноски и стил като птеродактил

Когато бяхме в началното училище, където е сега Спортната палата, Милчо преправи стихотворението в букварчето за първолаци. Стихотворението се казваше „Буквата м“, неговата буква. Милчо ни показа, че поетите са способни както на възвишеност, така и на простотия. Милчо преправи стихотворението така:

М. Мама. Малко. Ми. Молив.

Мама моливче ми купи

Аз го остря, то се чупи

Вижте колко малко стана

Д’еба неговата мама.

Зоро (сиреч Цветан) и аз похвалихме Милчо, понеже ни беше приятел, а той се зарадва и ни поведе да ни черпи с едно лъскане на обувките и боза – кой каквато каже – сладка или резлива, малка за 6 стотинки, средна от 10 или голяма за 12. После ни поведе към улица „Търговска“. Тримата се курдисахме на столове, високи като три трона, и зачакахме. Влетя един примитив с обноски и стил на птеродактил, каза, че няма време да чака пикльовци, и ни превари. Ние се обидихме и излязохме. Къде, къде? Пред Халите три циганчета с ваксаджийски сандъчета на тротоара развъртяха четките и чудесно ни лъснаха обувките. За финално лустро ни плюха на обувките, пак развъртяха четките, накрая ги лъснаха с кадифе. Направиха ги „джам“. Поискаха ни общо 30 стотинки, тримата събрахме помежду си 52 и им ги дадохме. Те бяха общителни и осведомени, казаха ни, че в киното отсреща дават „Знакът на Зоро“ непрекъснато и можело да се влезе по всяко време, те щели пак да го гледат. Чичото на входа срещу банята искал пари, ама те знаели таен вход отзад. Тръгнахме заедно с тях към задния вход, но той се оказа заключен. Влязохме откъм Банята, циганчетата платиха за себе си и доплатиха за нас, защото нямахме вече стотинки, а ние обещахме все при тях да си лъскаме обувките.

Не помня как се казваше това кино. Мисля, че „Капитол“, преименуваха го на „Севастопол“ след Девети, после го направиха Дом на филмовите дейци или нещо такова. След над половин век там имах срещи с Людмил Стайков, който направи филма „Хан Аспарух“. А Франсис Форд Копола направи „Кръстникът“ и „Апокалипсис сега“, дъщеря му направи „Изгубени в превода“.

Хубави филми бяха. Но повярвайте ми – никой от тях не беше гледан с такъв възторг, с какъвто ние гледахме „Знакът на Зоро“ в претъпкания киносалон. Ние тропахме с крака и освирквахме лошите, циганетата барабаняха с четките по ваксаджийските си сандъчета, крещяха: „Пази се, Зоро-о-о-о!“, когато лошите дебнеха Зоро в гръб, извадиха от сандъчетата картофчета и с тях замеряха лошите, не с камъни, които биха пробили екранното платно. А сегашните български футболни фенове къртят седалките на стадионите, мятат бомбички, димки и устройват побоища.

Компютрите, телевизията още не бяха измислени. Бяхме трогателно глупави. Не зная дали бяхме по-глупави от онези българи, които, разбираемо, накупиха си по-широкоекранни телевизори преди мондиала, а освен мачовете гледаха всичките телевизионни пози, простотии и лъжи

Димитри Иванов

http://segabg.com