Тръбачът, шпионинът и пешкирът

Прочетох как една детска учителка казала на едно момченце, че „бъзикам“ е неприлична дума. Не мисля така. На всяка възраст можеш да станеш за смях и после …. Ще разкажа как ме бъзикаха, когато бях „тръбач“:

Работното ми място беше до тръбата, от която падаха ролките с новините от 27 агенции, четях набързо колкото да разбера кое е за бюлетина, с едната ръка го давах на преводачите, с другата хвърлях непотребната хартия в грамаден кош, иначе се натрупваха нови падащи от тръбата рула. Четях бързо, както Уди Алън се бъзикаше:

„I took a course in speed reading, learning to read straight down the middle of the page, and I was able to go through War and Peace in 20 minutes. It’s about Russia“.

Като повтаряш едни и същи движения, те стават механични; свалил съм си очилата да ги изтрия, не съм ги дал на преводачите, а съм ги хвърлил в коша. Ровихме в хартията, намерихме ги и се смяхме, включително Петко Бочаров, който работеше в съседната стая като заместник главен редактор, но виждаше какво става през едно прозорче за комуникация помежду ни. Петко ме замести на тръбата да сляза на партера да поиграя пинг-понг, за да се отпусна. Щото „бъзикам“ не е неприлична дума, но не спираха да ме бъзикат за очилата.

Преводачите работеха на норма, те също бързаха и за да пестят време, питаха Петко или мен как да преведат нещо, вместо да ровят в речници. Когато „нещото“ беше на френски, а не на английски, питаха мен. Коста Данев се надвеси от парапета на стълбището на третия етаж и се провикна към мен, който играех пинг-понг на партера: Джимо, какво е сервиет? – Папка с цип – викнах нагоре към него. – И салфетка. – Какво? – Кърпа, бе. Пешкир.

В Алжир се водеше война. Дойде на власт Големия Шарл, генерал Дьо Гол, и поведе в Евиан преговори за мир в Алжир, за което генерал Масю и французите в Алжир се опитаха да го застрелят, ако сте чели „Денят на Чакала“ или сте гледали филма. Алжирски шпионин проникнал в стаята на френския преговарящ в Евиан да му преснима инструкциите от Дьо Гол в папката, но чул шум от приближаващи се стъпки, грабнал „ла сервиет“ и офейкал. Така БТА съобщи, че преговорите са прекъснати, понеже на френския преговарящ му откраднали пешкира и докато играех пинг-понг, вестникарите почнали да пишат възмутени коментари колко е лош френският колониализъм, дето прекъсва преговорите за мир заради един откраднат пешкир.

След работа Нели Доспевска, Петко Бочаров и аз превеждахме книги вкъщи. Аз превеждах Фицджералд и Хемингуей и в A Moveable Feast се натъкнах на: Богатите хора не са като нас – казал Скот Фицджералд. – Да, те имат повече пари – казал Ърнест Хемингуей.

После Ъруин Шоу написа един роман, озаглавен Rich man poor man . Преведох романа „Богат беден“, написах му предговора, телевизията купи телевизионната му екранизация в сериал, който беше хубав за разлика от сега излъчваните сериали и докато цяла България гледаше на телевизора „Богат беден“, неподражаемият Радичков така ме бъзикна, че паднах от смях. Без да споменава сериала или мен, той написа:

На богатия човек всичко му е богато, и детето му, и шофьорът му, и яхтата му; на бедния човек всичко му е бедно – и детето му, и шофьорът му и яхтата му.

Понякога виждах Радичков, но не го питах какво е искал да каже, понеже никога не трябва да питаш един автор какво е искал да каже. Каквото искал да каже, казал го е, дори то да е като на Хемингуей „добле дичо“, дето и обратно да го кажеш, пак е същото: „Един мъж може да бъде победен, но не и сразен“ и „Един мъж може да бъде сразен, но не и победен“, ако си спомняте разказа „Непобеденият“ за бикобореца и за „Старецът и морето“, където има мъжество, без да има стрелба, нещо непостижимо в екшъните на Самуел Голдуин и Маер от Метро Голдуин Маер и другите холивудски евреи. Но в Хемингуеевата повест „Да имаш и да нямаш“ много се стреля и тогава Ъруин Шоу написа „Богат беден“.

Не съм виждал Хемингуей, той отговори единствено на въпросите на „Плейбой“ срещу много пари, но той отговаряше на моите писма и на Иван Кашин еднакво акуратно, въпреки че преводите на Кашин на руски излизаха в милионни тиражи, а моите на български само в стохилядни. Отговаряше ни, защото не го питахме какво искал да каже, а как да преведем нещо. Например обясни ми, че „мала агуа“ или „португалска фрегата“ го виждаш като един мехур, който вятърът гони по вълните, а е страшно отровна медуза.

В Париж младият Хемингуей бил все гладен. Само веднъж ял стриди, понеже били скъпи. Мисля, че черномоските стриди се наричат „бели миди“, но не съм сигурен, ако греша, поправете ме, моля ви. Българските рибари се събраха преди две седмици в Бургас да протестират, че забраняват траленето за „бели миди“ не само през размножителния им период, а целогодишно.

– Жорж набери миди – командваше ме Васил Цонев-Бъзото, който ме бъзикаше, викайки ми Жорж. Слушах го, защото с него беше весело. Гмурках се, откъртвах обикновени скални миди, не знаех, че в пясъка има бели миди. Бъзото слагаше една тенекия на три камъка, децата наклаждаха огън под тенекията, донасяха лимони и чер пипер, от сол нямаше нужда, понеже мидите са пълни със солена вода, която те попиват, когато се отворят и пекат на тенекията. Ядяхме и черпехме който мине. Едни германци минали, когато бяхме изяли мидите и мислейки, че това е някаква екстра като безплатните плажни чадъри, се оплакали на Стоилков, директора на международното летовище на журналистите, че другите получили печени миди, а те не получили. Стоилков довтаса запъхтян и изпотен в официалния си костюм и каза да не черпим минаващите. Бъзото, децата и аз изпопадахме от смях.

Сега пътувам с Томски и жена му Калина с автобус за остров Корфу. Ще видя там черпят ли с миди.

На всяка и всеки от вас желая от сърце прекрасно циганско лято, indian summer, бабье лето. А ние – Иншаллах, ако е рекъл Бог, утре през Игуменица на ферибота към Корфу.

Когато Петко стана на 40, почерпи и каза: Ако след 40, като се събудиш, нищо не те боли, да знаеш, че си умрял. Ако след две седмици не получите писмо от Джимо, да знаете, че съм умрял.

Димитри Иванов

http://segabg.com