Уж коментар

Отива си една седмица, в която не само майките на „уж болните“ деца, по думите на вицепремиера Валери Симеонов, видяха нагледно как думите отдавна са изгубили своята тежест. Извинението на Симеонов, с половин уста и след среща с премиера, също няма особено значение, защото как да приемеш извинение от човек, който не вярва в него? И който е заявил в национален ефир само час преди да се извини, че нямало да се извинява.

Но, хайде да не се правим на изненадани, защото всеки човек има своята история и своите вярвания, своите страсти и своите бесове. Политическата история на тези хора е пълна с крайни изказвания и категорично отричане на огромни групи от нашето общество. Патриоти, които обръщат често палачинката и които генерират власт и искат власт – дали с нецензурни думи срещу бъдещия си коалиционен партньор, дали със скандали по граници и клекшопове, дали с нападки срещу „унижените и оскърбените“, ако използваме заглавието от романа на Достоевски.

В този смисъл – изненадани ли сте? Наистина ли сте изненадани? Нека бъдем честни, поне със себе си. Конструкцията на българското правителство в момента е резултат от гласуването и негласуването на всички нас и е плод на нашия общ, национален, колективен манталитет. Ние сме разединени и избираме политици, които излъчват разединение. Ние сме пасивни и виртуално шумни, затова получаваме и виртуални решения на иначе реални проблеми, примесени със заплахи за още по-голямо разединение.

Например през седмицата чухме работодатели, които заявиха готовност да изкарат 20 000 души навън, за да застанат срещу исканията на друга група хора. Тоест, има личности, готови да ни изправят едни срещу други, за да съхранят уж-стабилността.

Те гледат на своите служители като на личности без мнение, готови като по команда да се изправят срещу други свои сънародници в името на някаква политическа цел. И най-лошото е, че със сигурност ще се намерят хора, които да го направят – достатъчно е да бъдат убедени, че заради един или друг, ще останат без хляб. Тогава нищо чудно да видим майки срещу майки и бащи срещу бащи. Вече доста успешно жигосаха една обществена група с клеймо „умни и красиви“ срещу всички останали. И това страна преди някакви си пет години, но паметта е ретроградно понятие. В днешния свят събитията от преди пет години, изглеждат като от предишна епоха.

Мисля си, че уж-стабилността е чумата на българското общество и народопсихология. Да мълчим, за да си взимаме заплатата, колкото и малка да е тя. Да мълчим, защото ще стане още по-зле. Да мълчим, за да не разсърдим някого. Уж-стабилността е голямото общо модерно самозаробване. Да си мълчим, за да не си развалим комфорта, колкото и дискомфортен да е той.

Мъчно ми е. И за майките на деца с увреждания, и за майките на тези, които си заминаха, и за тези, които остават и все повече се отвращават от реалността. Колкото и странно да ви звучи – мъчно ми е и за онези политици, които поддържат тази плитка линия, за да не изпаднат от класацията, преглъщайки съвестта си. Някой ден тя ще ви напомни за себе си. Съвестта винаги напомня за себе си. Мъчно ми е за това, в което се превърна обществото ни, потънало в бесове.

Но бесовете винаги идват отдолу-нагоре. Те са проекция на общите страсти, или както пише Достоевски в „Бесове“: Ако един народ не вярва, че истината е единствено в него – той тутакси се превръща в етнографски материал

Светослав Иванов

http://btvnovinite.bg