УМИРАЩИ РОДИЛКИ, ЗАХВЪРЛЕНИ БЕБЕТА

Не че не се е случвало!
Така си казах и въздъхнах – както винаги.
Научих се с годините твърде много и твърде леко да въздишам. Ако на земята падне метеорит с размерите на футболно игрище и унищожи 97% от живите организми, най-вероятно ще се наложи да въздъхна два пъти.
Но преди, когато бях млад, не въздишах, от не!
Захващах се и роптаех, възмущавах се, крещях, размахвах ръце, предизвиквах публични дебати, а понякога вдигах и бунтове. Стихийните бунтове на младостта.
Защо, Боже, е толкова слаба човешката воля, толкова кратка човешката упоритост? Трябват й няколкостотин провала, няколкостотин натривания на носа, няколкостотин ясни доказателства, че от нея нищо не зависи – и волята се предава, и започва само да въздиша.
Просто в остатъка от дните си си въздишаш!
Не че и преди не се е случвало – казах си – да изхвърлят дечица на бунището. И родилки да умират. При неясни обстоятелства. Но сега ми се струва, че реакцията на такива – случвали се винаги – неща е по-често въздишка, отколкото реакция, характерна за жив и борещ се за самосъхранението си организъм.
Въздишат, преди да издъхнат, захвърлените на бунището бебета. Те не могат да се съпротивляват. Никой не ги е научил как.
А ние може и да сме знаели как, но може и да не сме. Най-вероятно сме знаели – казвам си – но сме забравили.
Медиите ни зариват с ужаси, битието ни залива с примери за грубост и цинизъм, публичният разговор ни залива с вулгарна жестокост – а ние току въздъхнем. И продължаваме напред.
Какво мога да направя? – питам се – Вместо да въздишам? Когато науча за изхвърлено бебе на сметището?
Питам се – мога ли да отделям адекватна частица от чувствата си, от мислите си, от енергията си и от гражданската си активна съвест – за всяко такова нещо? Мога ли да си го позволя? За колко такива случая ще ми стигне активността, енергията, силата, съвестта?
Та нима не умират по няколко хиляди човека във всяка една минута, из целия тоя огромен и несправедлив свят? И нима във всяка смърт няма по поне една капка несправедливост?
Примерно – едно от нещата, които веднага се пръкнаха в главата ми, когато научих за мъртвото бебе, беше мисъл, противна колкото самото изхвърляне: Дали са цигани тези, които са го изхвърлили? – ето това се запитах.
И в първия момент се засрамих от тоя придобит още в детството, неволно погълнат като токсичен отпадък, инфантилен расизъм. Как – смъмрих се – си позволяваш моментално да изпитваш съмнение към ромите?
Хм – оправдах се сам – като дете и като млад човек, особено като лекар, са ме учили да вярвам на статистиката. И когато има частен случай, в който нещо не е изяснено – да приемам, че неизясненото нещо е такова, каквото статистически доказано е по-вероятно да е. И – определено статистически ромите изоставят по-често децата си.
Но така ли е? И имам ли право да казвам това?
Да – точно заради това се засрамих. Защото, действително, каквото и да говори една статистика – стига да има и едно изключение – аз нямам никакво право – на основата на статистически вероятности – да хвърлям каквито и да било обвинения!
И в миг си дадох сметка, че расизмът е една статистическа безчовечност.
И си дадох сметка, че всъщност статистиката е една расистка безчовечност.
Казва се: Голям процент от ромите…
И на основата на тая статистическа стигма – ние, свикналите да вярваме на статистики – сме готови, тъй като процентът е висок…или още повече – тъй като сме свикнали с тая безпроцентна статистика на Тоталната Еснафска Предубеденост – да „знаем”, защото видиш ли, сме „виждали така”, и така е „очевидно”, че (да речем) ромите крадат повече от българите. И когато има кражба – ние без много да му мислим – по най-фашистко-статистически начин – си казваме: Хм, да, това пак са го направили циганите.
Да, статистически погледнато, по- вероятно да е така.
Но когато има частен, конкретен случай, статистиката губи всякаква меродавност!
И това е редно да го знае всеки образован човек! Защото дори и вероятността, да речем, някое престъпление да е извършено от роми, да е огромна – все пак в конкретния случай може да се е случило именно по-малко вероятното!
Но кой ти мисли по тоя начин? Щом нещо е по-вероятно да е еди как си – значи то Е така!
Ха – ето това е – казах си и въздъхнах – истинското начало на фашизма!
А жена ми – докато гледахме телевизия и говореха за починалата родилка – съвсем без да се замисля, съвсем подобно на мен ( в тоя първи момент, след като бях разбрал за бебето) ме попита: Тези цигани ли са?
И аз изтръпнах. Защото си бях помислил нещо подобно.
И си дадох сметка, че по един ловък, примитивен, себесъхранителен начин – съм склонен да прехвърлям вината. От себе си на друг. А в случая – от своя си народ – на другия; на тоя – сенчестия, поемащия (като истинско кошче за душевен боклук) всичките ни лоши мисли, мрачни съмнения и подозрения. Не! – казва моят примитивен самосъхранителен инстинкт – не, българите не правим такива неща! Това може да са само цигани!
А щом са цигани – значи вината е добре опакована, свита на обезопасен пакет и прехвърлена ловко – на бунището за вини!
Ние вина не обичаме да носим – но си имаме бунище за вини и това бунище си има име: Ромска общност.
Това, естествено, в съзнанията ни. На ниво първи мисли, първи чувства; на ниво интуиция. Но не е ли тя това, което ни движи в тоя свят?
Прищя ми се да престана да въздишам и да се примирявам при всяко чудовищно безобразие. Но какво мога да направя?
Първо – казах си – направи от себе си нещо, което да прилича повече на стабилен остров на светлина, отколкото е всичко наоколо. Направи себе си повече Човек!
Въздиша и се чувства безсилен слабият! А слаб е тоя, който не се чувства добър.
Заливането с грозота, безобразие и ужас – от медиите, от цялата бълбукаща и вряща от зла информация наша човешка среда – прави едно: прави ни болни от чувство за безсилие.
А безсилният човек, страдащият от чувство за безсилие човек, е две неща: Той е нещастен, но той е и лесен. За управляване.
Той се чувства виновен и не-добър, не-достоен, не-успял, провален човек – като тресчица в злия водовъртеж на живота! И то такава тресчица, която е и виновна, че от нея нищо не зависи.
Хитро са ни спретнали, така да се каже, тая гозба – тая душевна нагласа ни я сервират, защото ни искат такива! Така ще сме удобни!
А аз не искам да съм такъв и да съм Така.
И си дадох сметка, че единственият начин е, когато чуя за безобразие, за умряло на бунище детенце, за умряла в болница родилка – да отправям поглед…
Ето тук е моето прозрение!
Не да отправям поглед към тях, към далечните и независещи от мен неща…които ми похвърлят, с които ме засипват, именно и само за да се чувствам безсилен (за „поправянето им”)…
А да отправям погледа си веднага – като истински ловък, интелигентен, справящ се с действителни препятствия Хомо Сапиенс – към това, което зависи от мен, което мога да поправя, което мога да променя, което мога да спася!
И така – поправяйки близките и подръчни (не по Хайдегер, а по мен си) неща в битието си – да престана – веднъж за винаги – с това малодушно въздишане.
Което е болестта на нашето малодушно време.

Калин Т. за Офнюз

Снимка на Калин Терзийски.