Утопия

Седя в мола. Аз съм писател, който пише по молове.

Писал съм и на други неписателски места. Всъщност това ми даде възможността да проумея, че неписателски места няма. И че поетичната нагласа и проницателността могат да превърнат в изкуство и най-сивия ъгъл на земята.

Писал съм и на пристанището в Грайфсвалд. Беше преди години. На някакъв хубав, дъсчен кей. Балтийско море прилича от тоя бряг на красиво, чисто и много живописно блато. Чисти водни очи, накъдрени от малки вълнички; разлюлени острови от гъста и чиста тръстика; чисто, наситено синьо небе. От малките езера внезапно излитат диви патици. Чисто, чисто, чисто. Тук-там стара къща, в която живеят сигурно някакви древни пристанищни работници от 19-и век. С кепета и лули от морска пяна. И броеници от кехлибар. Наблизо е остров Рюген, на който са открити останките на най-големите древни славянски светилища. И много кехлибар.

Седях там една ранна утрин и пишех за Каспар Давид Фридрих – художникът, дал началото на германския романтизъм. Роден някъде наблизо – в градчето. Пишех и си представях как и той сигурно се е разхождал покрай това езерно море без определен бряг, от което излитат патици.

Когато надигнах глава от монитора на малкия си лаптоп, с изненада открих, че слънцето се е издигнало високо, пече по непознат за България начин – ярко и щипещо, някак като в планина. Значи наистина съм много на север – казах си. Но по-странното беше, че когато започнах да пиша – около пет сутринта, когато по улиците, въпреки че беше съвсем светло в кратката северна лятна нощ – още се клатушкаха млади пияни германци и беше невероятно тихо, а на пристанището нямаше жива душа; но когато спрях да пиша и надигнах глава – беше обед и аз се намирах в средата на тълпа от десетина хиляди разноцветни студенти.

 Досетих се, че Грайфсвалд е университетски град и сигурно има някакъв студентски празник. Германците се веселят доста добре. Всъщност – правят нещата, които се правят заедно по-добре от българите – казах си. Странно ми стана – не бях усетил присъствието на толкова много хора! Не че не бяха шумни. Напротив – смееха се и подвикваха наздравици с десет хиляди здрави гърла. Но бяха шумни по някакъв много приятен, незаплашителен, дружелюбен начин.

Помислих си – преди някакви си седемдесет години тук са се взривявали снаряди. Руснаците са напирали от изток, сигурно са знаели вече, че в Пенемюнде, наблизо, се разработват ракетите Фау 2. А сега колко е кротко! Даже патиците не бягат от студентите и техните приятно пукащи при отварянията хиляди бирени кутии.

Сигурно има и българи – казах си и ми стана приятно.

После се замислих. После изпитах тревожност. После си дадох сметка какъв е изворът на тревожността ми.

Аз бях човек, израсъл по време на Студената война. Бях преживял мрачните години на социализма. Наистина мрачни. Не тежки, не особено мъчителни… а сиви, тягостни, военнозеленикави, грубо безрадостни, страшни с некрасивата си сериозност. После бях живял на границата между Запада и Изтока – като граничар – две години. Бях охранявал единадесеткилометров участък от границата, опасана от край до край с много редове бодлива тел. Малко хора помнят, че освен кльона, границата беше опасана с навита на спирала бодлива тел – бруно (каквато бях виждал само по снимките от Първата световна война); с високи триметрови мрежи; с изпънати телове с празни консервни кутии по тях из горите; с обтегнати корди на скрити в шубраците ракетници, които при задействане изстрелват във въздуха сигнални ракети… И какво ли още не!

Бях прекарал младостта си – като въодушевен, но все по-тревожен и усъмнен студент по медицина – във времето на рекетьори, мутри, организирана престъпност, ченгета от държавна сигурност, които стават босове на мафии, президенти, които са били доносници в Държавна сигурност, премиери, които са били мутри, депутати, които са били крадци на коли. И също улични престрелки, убити проститутки, заклани наркодилъри, взривявания на коли по тротоарите, побоища между враждуващи групировки по дискотеките, изнасилвания на мис българии, хероин в смачкани пликчета из джобовете на една четвърт от връстниците ми.

Спокойствието и дружелюбието ми изглеждаха толкова неестествени, че предизвикваха тревожност у мене.

В миг си помислих, по-скоро си представих, някаква странна утопия. В която светът не е заплашително и безмилостно място, в което хората само се дебнат и мразят. Представих си света като място, в което хората не търсят непрекъснато поводи за ръмжене и зъбене. Не се нападат хищно и без жал. Не се подхилват злорадо. Не издевателстват над чувствата на слабите и не шумят грозно, за да причинят болка на по-чувствителните. Не демонстрират силата и богатството си, за да унижат безсилните и бедните. Не оставят на воля инстинктите си и дивата си природа, с които безсрамно подкопават всичко Човешко.

Гледах с тревожна наслада тоя чистичък Грайфсвалд, това шумно-тихо множество, което благодушно ме беше оставило да си допиша разказа за Каспар Давид Фридрих. За техния художник, нарисувал най-романтичните картини на Европа. Пътешественикът пред море от мъгла! Мислех си, че може би съм предубеден. Че сигурно съм бил твърде погълнат от писането и сега – доволен от резултата – гледам на света по-благосклонно. Затова ми се струва толкова красива и миролюбива тая германска и световна тълпа. Която ме кара тревожно да си мисля за миналото си, за мрачното си минало.

Тревожно – за миналото? – ще се учудите. Да – тревожно, за миналото. Обикновено човек се тревожи за бъдещето. Но аз, припомняйки си своето минало, се тревожа за себе си. За отровената си, неспособна да се радва душа. Какво бъдеще може да има тя, след като изпада в болезнен трепет от всяко хубаво нещо?

Сега седя в мола и чета разни неща от интернет. Безцелно попивам.

Убийства, насилия, взривове, картечни откоси в тълпите, грабежи, войни, инциденти, безумия, епидемии, диверсии, преяждания, гладове, диети със суперхрани и смърти от недохранване. Отчаяние.

Момиче с тих, но стократно усилен от уредбите глас съобщава: Моля клиентите на мола да напуснат сградата, тъй като има сигнал за пожар в сградата. Моля клиентите да запазят спокойствие. Моля клиентите…

Клиентите се оглеждат с вяла, много вяла, безразлична тревога и отново вперват очи в малките дисплеи на телефоните си. Сигурно си пишат любовни писма с някого на другия край на тоя ужасен, тревожен, нечовешки голям свят. Или пишат заплахи?

Сигурно – казах си – ако момичето с тихия глас един ден съобщи, че започва Краят на света, клиентите пак ще вдигнат глави за миг, безразлично ще се огледат и отново ще вперят очи в телефоните си. Така бездушен става човек, който е преуморен от злоба, тревоги и страх.

После, в миг, си представих обратното:

Някой ден момичето духва в микрофона, проверява звука и казва: Драги клиенти! От днес всички войни, всяко насилие, всяко неравенство, всяка бруталност, всяка злоба и грабеж, всяка несправедливост и всяка бедност се отменят! Драги клиенти! От днес в нашия мол и в света се отменят отчаянието, престъпленията, наказанията, болестите и глобите. Драги клиенти, от днес промоционално се отменя ЗАВИНАГИ и смъртта!

Представям си това и се усмихвам. Никога не съм вярвал в доброто. Даже в добри чудеса. Така съм израсъл. Може би затова толкова се старая да повярвам. Но дали със старание можеш да повярваш? Страх ме е. Че дори един ден момичето да каже тия думи по високоговорителя, драгите клиенти само вяло ще вдигнат очи и ще се огледат. А после отново ще се гмурнат в екраните на телефоните си. Там някъде.

Калин Терзийски

http://offnews.bg