ЦУМ-гейт: ето отговорът на въпроса „Кой“

Вече повече от седмица в публичното пространство се обсъжда срещата между главния прокурор, един политик и един бизнесмен, на която шефът на държавното обвинение е имал за цел да “насочи” в правилната за него посока поведението на бизнесмена. В една институционално развита държава това би било истински скандал. В България обаче, съвсем очаквано, не е.

За тази една седмица стана ясно, че прокуратурата не вижда смисъл да реагира (извън първоначалната си версия, която бе оборена от издателя и бизнесмен Сашо Дончев). Бойко Борисов пък, бъдещ премиер и лидер на най-голямата парламентарна партия, смята Сотир Цацаров за жертва на червени олигарси. А лидерката на БСП Корнелия Нинова твърди, че въпросът е решен с отстраняването на домакина на срещата Георги Гергов от Изпълнителното бюро на БСП. Останалите парламентарни партии в един глас си мълчат.

Шпалирът на нечуващите

Медиите, с малки изключения, почти не обръщат внимание на скандала. Други пък (основно свързани с депутата Делян Пеевски) са заели плътно позицията да бранят прокуратурата. И така в шпалир срещу нормалността се изправят държавното обвинение, двете най-големи политически формации и една медийна империя. Като към армията на нечуващите се присъедини и още една институция – президентството.

Преди ден държавният глава Румен Радев съобщи няколко факта. Първият – че е с аналогово съзнание, което мигом бе изведено в заглавие от повечето информационни агенции. И вторият – че не го смущава писмо, в което Управителният съвет на Съюза на издателите твърди, че иска среща с него “поради тревожна провокация към независим медиен издател“.

В този контекст президентът казва, че “не може да бъде арбитър в ситуация, в която дори фактите са противоречиви”. Той обаче пропуска обстоятелството, че всъщност никой не иска от него да бъде арбитър. Очакванията са да бъде държавен глава. Да, президентът няма правомощия по казуса. Има обаче силата да говори. А с думите и позицията си той би могъл да превърне темата в централна. И не само това – постът на държавния глава предполага позиция по държавността. А тя не просто е употребена. Държавността в България е системно изнасилвана. С помощта на политици и репресивен апарат. Радев обаче твърди, че “подобни писма” пристигат постоянно в президентството. Тоест, не са обект на особен интерес. Но ако президентът не се трогва от “тревожна провокация към независим медиен издател”, какво може да го трогне?

Нищо ново

Казусът, наричан ЦУМ-гейт, илюстрира за пореден път защо е необходима съдебна реформа. И защо тя не се случва. Показа също до какво води безконтролността на главния прокурор. И как това, че случаят е осветен, всъщност няма никакво значение. Показа и друго: че обвинението има всички механизми да държи в подчинение всеки, понечил да надигне глас (акцията в КЕВР, тълкувана от правозащитници като насочена срещу “Овъргаз”). Има и механизмите превантивно да удари онези участници в омертата, които потенциално я застрашават (съобщението от сряда сутринта, че прокуратурата разследва фирма на Георги Гергов).

ЦУМ-гейт потвърди и крилатата реплика на един предшественик на Сотир Цацаров, че над главния прокурор е само Господ. Така че целият този случай не ни носи никаква нова информация за същността на упражняваните в България репресии. Не дава и нови аргументи за реформиране на системата – защото всичко по темата вече е казано. А опитите за натиск от страна на Цацаров върху Сашо Дончев само потвърждават вече многократно изричаното.

Нещо ново

Крайно време е обаче да кажем на глас, че ЦУМ-гейт не илюстрира просто някакъв си скандал с главния прокурор на България. Този казус онагледява най-големия политически скандал в държавата ни. И той не може повече да се маскира зад въпроси от типа на “Кой”. Въпроси, задавани почти четири години, но останали без отговор.

А отговорите изглеждат така: двете най-големи партии в България (управляващи и опозиция) не просто неглижират съдебната реформа – те никога няма да я проведат, защото очевидно са зависими от главния прокурор. В този смисъл отговорът на въпроса “Кой” е пред очите ни. Това са конкретни имена: Бойко Борисов и Корнелия Нинова. Има и допълнителни, по-маловажни отговори: като Валери Симеонов, Красимир Каракачанов, Веселин Марешки, Волен Сидеров. Има, впрочем, и такъв отговор: президентът Румен Радев. А накрая и този отговор: Делян Пеевски и неговите медии.

Отговорите в българското общество отдавна са конкретни. А темата отдавна не е прокуратурата. Тя би била основна, ако ги нямаше политическите зависимости. Но тях ги има – и са направо очеизвадни. Иначе БСП нямаше да бърза да потулва проблема, ГЕРБ нямаше да обявява главния прокурор за жертва на социалистите, президентът нямаше да обяснява за аналоговото си съзнание по-усърдно, отколкото за писмото от Съюза на издателите, а останалите партии нямаше да си мълчат разсеяно.

Днес предупреждението е ударът срещу фирма на Гергов. Ако Борисов или Нинова утре заемат по-различна позиция от днешната, как ли ще реагира прокуратурата? А каква ли ще е реакцията, ако Румен Радев не обяснява за аналоговото си съзнание, а заговори за вмешателство в свободата на словото?

В този ред на мисли – поведението на българските политици не е аналогово. То е аналогично, напълно предвидимо. И въпросът всъщност не е „Кой”, а КОИ.

  • Автор Полина Паунова

http://dw.com