Дългото писмо

Пиша ти от дома в Княжево. Изглежда от пролетта не съм пращала на никого писма. Навън вече е жълта и червена есен. В небето се носят всички палитри на синьото и сивото, та чак до черното. Тогава то става много бурно - досущ като морето. Представям си, че виси там някъде горе над нас и вълните му се блъскат, докато водата не покапе право към чадърите ни. Намятам зимната жилетка, защото когато ни пускат да излизаме навън в градината, от лекия дъжд и хладния ветрец ми малко е студено. Вътре в стаята ми е сравнително топло. Дори и без печка.

Преди да съм забравила - много ти благодаря за пакета, който ми предадоха. Не се безпокой, общо взето тук съм по-добре, отколкото да съм самотна старица вкъщи, заобиколена от вечно сърдити и шумни съседи. Изключение правят нощите, в които не мога да мигна, защото в главата ми бучат всякакви градски звуци и се прескачат спомени, които се опитват да я напуснат. Но явно не могат. После през деня съм като сдъвкана и изплюта и не знам на кой свят се намирам.

Седнах да пиша по повод на това, за което ме попита през лятото. Извинявай, че дълго нямах време да ти отговоря, но исках да събера в главата си всичко и да го изложа в едно писмо. Ще е дълго това писмо. Ето какво извади паметта ми.

Бях 7-8 годишна, родителите ми често ме водеха в комплекс „България“ срещу двореца, по-точно в луксозната му сладкарница. Татко винаги беше елегантен – мека шапка, дълго палто или шлифер, изгладен панталон с ръб и костюм, перфектно вързана вратовръзка. Ако съществуваше обучителен курс за мъже как да се нагласи вратовръзка под яката на ризата, той би бил чудесен инструктор. Мама също винаги беше красива. Вървеше, държейки татко под ръка. Точно отпред на ъгъла с „България“ винаги имаше няколко улични фотографи, които се надпреварваха за клиенти. Уловът им беше най-вече между разхождащите се, изтупани като излезли от страниците от модно списание, семейства, каквото беше и нашето. Повечето запазени снимки в албумите ми са тъкмо от тях, ще останат за теб, на мен не ми трябват повече.

Снимахме се и ние, после прекрачвахме въртящата се врата на фоайето, където веднага те удряше превъзходният аромат на прясно изпечени сладки във формата на охлюв. Бяха с карамелена глазура. Ухаеше и на нещо с канела, но не помня дали съм опитвала. Така на човек му остават спомените за местата, свързани с ароматите. Чудно как тези усещания не са се променили с годините и когато някъде ми замирише на канела веднага се сещам за тая сладкарница, за татко и мама. В сладкарницата най-много предпочитах една шоколадова паста, но не помня как се наричаше в менюто. Сядахме на някоя маса с изглед към улицата, хапвахме и гледахме минувачите. Помещението имаше много интересни падащи витрини и в топло време бяха изцяло отворени.

Един ден ме заведоха и по-навътре в комплекса - в концертната зала на партерният етаж. Имаше и още две нива с балкони. На мен тогава, с очите на малко дете, ми се струваха гигантски като стадион. По-късно пак влизах вътре, но не ми се виждаше да е чак такава голяма. Дали пък нещо не се е променило от някаква реконструкция? Не зная. Помня още, че имаше едни разместващи се, някак потъващи столове. Не съм виждала подобни другаде. А органът как звучеше! Невероятна сила на звука и мелодията! Помня как изтръпнах от глава до пети когато музикантът седна на столчето и натисна клавишите. Имаше някаква магия и съчетана с въздуха в залата се усещаше направо като безтегловност в космическа атмосфера. След толкова години не помня какво свиреше, но ме впечатли страхотно. Беше едно-единствено преживяване в живота ми като дете, но невероятно и незабравимо чак до днес. А за виртуозната акустика на залата родителите ми казваха, че залата е прочута в цялата страна, че и на Балканите, с някаква специална германска облицовка.

Дойде войната, не успя да ни подмине. През 1943-44 година, татко все още беше в Кавала. Беше с чин майор и отговаряше за тамошните пристанищни складове или нещо такова. Ние с мама останахме в София. Дори не можеше да се евакуираме от започналите през миналата (1943) година бомбардировки, защото нея я бяха задължили да ходи на работа. Тогава работеха за армията, а фабриката произвеждаше хастари, дюшеклък и други неща от необработен памук. Намираше се в горната част на днешния квартал „Лозенец“, но доста след баира.

Сега там има нови сгради, минах един ден с рейса към Витоша и едва познах района, където беше работата на мама. По онова време там имаше огромен промишлен участък и тя работеше в един от заводите. Всъщност тогава май произвеждаха тънки нишки и тъкани за бинтове и марли. Това беше много необходима и дефицитна стока. Доколкото помня, всичко пращаха на фронта за нашите съюзници германците. Фабриката не спираше работа и за миг. Още повече, че от персонала имаше и загинали от няколкото бомбардировки, а пък и 1/3 от работниците се бяха евакуирали далеч в провинцията, а някои бяха дори напуснали, за да се махнат окончателно от града. Но на мама ѝ се беше паднало да не е в този списък и всеки ден се качваше в горната част на града до производствените цехове.

В този ден - помня датата много добре - 24 май 1944г., сутринта с най-добрата ми приятелка от училище отидохме да си вземем билети за една от следобедните прожекции в кино „Солун“, на нашата улица „Солунска“. После я изпратих до спирката на трамваите на площад „Св. Неделя“. Тя се качи на една мотриса и отпътува в посока към Княжево. Аз хванах трамвая за една спирка, за да стигна до кръстовището с бул. „Патриарх Евтимий“, тогава имаше маршрут през „Царица Йонна“ (сега е бул. „Витоша“ б. а.), сега отдавна няма релси, махнаха ги. Помня защо се качих на трамвая – имахме едни дрехи за поправка, мама ги беше дала на крояча, чието ателие беше до полковите казарми (днес НДК и градинката б. а.). Преди да изминем и сто метра - завиха сирените. Ватманът и кондукторът викнаха да слезем веднага и да се крием в близките скривалища или в околните големи окопи, ако знаем къде има такива. Наистина имаше многобройни ями, изкопани в дворовете на вътрешните сгради почти на всяка улица в центъра. Знаех и за голямо, подземно скривалище в Съдебната палата, но не помня защо тъкмо то ми се стори твърде далеч и реших, че няма да стигна бързо до него.

Скочих от мотрисата и въпреки опасностите (напълно инстинктивно, а може би по-скоро наивно) реших да си отида направо у дома – така или иначе беше по-близо. Качих се на бегом по стълбището, с разтуптяно сърце отключих входната врата и се скрих в килера на кухнята. Беше голям и прохладен, с малко прозорче към вътрешния двор на кооперацията, откъдето можеше да влиза въздух. Миришеше на чубрица и чесън – от този ден не мога да понасям тези миризми и ги избягвам. Асансьорната шахта на входа опираше в другата стена, което със сигурност правеше тухления зид на моето укритие двойно по-дебел. Струваше ми се, че това го прави изключително добро и стабилно скривалище. Тогава бях просто едно изплашено до смърт тринадесетгодишно момиче, затова така съм разсъждавала. Май бях сама в цялата сграда, всички вероятно се бяха скрили в мазето. Чуваха се отчетливо тътените на бомбите, които удряха по цели в центъра на града. Мислех си, че всеки момент ще дойде и ред на нашето здание и умирах от страх. "Господи, мислех си, не позволявай бомбата да падне върху ми..... не позволявай бомбата да падне върху ми ..... "

Бумтенето и звукът от взривовете приближаваше. Земята се тресеше, стъклата на прозорците в апартамента ни дрънчаха зловещо. Усещаше се миризма на нещо изгоряло и на пушек от пожарите.

Какво ли правеше мама? Тя беше отишла сутринта на работа за редовната си смяна. Излязох пълзешком от бункера си, вдигнах телефонната слушалка в хола и набрах номера на централата. Наивно си мислех, че телефонистките в пощата са си по местата и ще ме свържат моментално с фабриката. Но дори и да бяха там – трябваше някой от другия край на жицата в завода да отговори, а вероятно всички са в скривалищата. Тогава не беше като сега - всеки да ходи с телефон в джоба си. Връзка нямаше. Сградата се тресеше от вибрациите на пръсващите се наоколо бомби а аз чаках на слушалката без изобщо да ми хрумва, че в този критичен момент липсва дежурна телефонистка.

 

 

Изгорели трамваи по бул. "Царица Йоанна" ъгъла с "У. Гладстон" (днес бул. Витоша" и "У .Гладстон"), личен архив предоставен за изданието на "Бомбардирана София" 2017 г.

Дълго висях на жицата и опитвах да набирам централата отново и отново. Накрая захвърлих всичко и реших да избягам от сградата навън на улицата и да отида пеша до работата на мама. Безпокоях се за нея, исках да сме заедно. Затичах се по прашните улици. Продължавах напред, заобикаляйки изкривените метални релси от трамвая, на който се возех допреди малко. Прескачах тухли с парчета тапети от стените на кооперациите. В краката ми се пречкаха железа, стъкла, горящи греди от покривите, разхвърляни дрехи, разпиляна кухненска посуда, тенджери и какво ли още не. Дори имаше и един камион с бурета вино, който се беше обърнал на бул.“ Патриарх Евтимий“, а товарът му се беше разпилял по улицата, която миришеше на вино. Още един мирис, който ми напомня за тогава.

Стигнах рекичката и гатера (дъскорезницата) на „Дървен материал Бочев“, която се задвижваше с вода от една рекичка, идваща от Витоша. Сега, приблизително на същото място, там е построена Зала номер 2 на НДК, а от това време до Южният парк е останало само едно мижаво мостче, протегнато по-нагоре над същата малка вада, която помагаше за рязането на дъските от работниците.

Тогава отгоре се чуваше ревът на моторите на самолетите. Когато погледнах към небето, видях, че железните ята летяха подредени в триъгълник право над главата ми. Паднах по очи във високата трева и наивно си мислех, че тя ще ме опази. Шептях молитва след молитва и лежах вцепенена от ужас. Изминаха около десет минути, които ми се сториха като вечност. Ухото ми беше опряно в земята, броях ударите от падналите бомби. Дън, дън, дън.

Скоро самолетите вече не се чуваха, станах и преминах на бегом през оградата на дъскорезницата. По натам следваше огромен склад за дъски и греди, покрай чиито безкрайни редове минах, тичайки. Спънах се и едната ми обувка излетя някъде в тревата, аз изхвърлих другата и продължих боса по бодливата трева. Сирените за тревога зад мен не млъкваха и виеха неистово. След минута-две спряха, изглежда нямаше нова опасност, а ескадрилите от бомбардировачи, които видях, бяха продължили по пътя си.

Зад мен останаха обхванатите от пламъци и дим сгради по ул. „Царица Йоанна“. Това, което видях с очите си, не може да се забрави. Вече не поглеждах назад към отломките от разрушените красиви кооперации, а тичах нагоре по баира. Имаше и доста други хора, излезли от скривалищата си, тичащи срещу мен към града, за да търсят близките си. Някои от тях ме връхлитаха и се разминавахме, блъсвайки се. Пълен хаос. Дишахме пушека и тъпчехме разрухата. Зад мен бяха останали красивите квартални улици в центъра, където живеехме, които не се виждаха от облаците прах.

Излизайки над лозенския баир, пред мен се откри потресаваща гледка – Витоша не се виждаше от пушещите запалените сгради в горната част на Лозенец. Мамо!!!? Мамо!!!
Плачейки с глас, се затичах с все сили по нанагорнището. Същото, което зимата използвахме да се пързаляме със шейни (сега в недрата му минава линия на метрото, б. а.).

Срещу мен по улицата надолу се върна кола на пожарната, вероятно слизаха да заредят. Какво ли не ми минаваше през главата, представях си как мама е загинала или е затрупана в мазето. Ужасих се от мисълта, че ще я намерят затрупана от камара тухли и железа и никога повече няма да я прегърна и видя жива.

Не щеш ли, надолу точно срещу мен, с друга група жени тичаше и... майка ми. Тогава спрях като закована и само помня, че паднах право там на улицата на колене и благодарих на Господ, че я е запазил жива. Дори не мислех, че само преди половин час и самата аз оцелях. Прегърнахме се една друга, коленичейки. Мама също плачеше и разказваше, че през цялото време си е представяла как съм затрупана, убита, разкъсана на парчета от някоя бомба. Дали не съм умряла вкъщи, по време на ударите в центъра, или в някой трамвай? Но ето че и двете бяхме живи. Тя и нейните колеги също се бяха спасили на косъм, защото този път не успели да се скрият в мазето или складовете, а скочили в един окоп. Точно това ги запазило, защото фабриката за памук и околните складове бяха изгорели до основи.

На нашата улица („Солунска“) Евангелистката църква беше пострадала – две от стените и ги нямаше, имаше и няколко сгради останали наполовина. След дни, отивайки на мястото на пораженията в центъра по улиците „Аксаков“ и „Раковска“, видяхме с очите си, че зала „България“ е почти разрушена от бомбите, паднали върху нея. Органът, който издаваше такива красиви звуци, вече го нямаше, от него не бе останала и следа, всичко се беше стопило. Имаше и други сгради наоколо, които направо липсваха - галерията на Тръпков например, от която не бе останало нищо. Срещу залата имаше сграда с два входа, но сега стърчеше наполовина – там живееше художникът Щъркелов. Видяхме как не може да прежали изгорелите си картини.

******

Възстановяването траеше години. Някои от тях бяха доста гладни, отново се пазаруваше с купони. Пак, като през войната. Парите се смениха няколко пъти, дрехите и шапките също – повечето мъже вече ходеха с каскети. Дрехите се доизносваха, на никой не му беше до модерни платове и костюми. Изчезнаха и уличните фотографи, въпреки че един оцеля от времето на моето детство чак до 80-те години. Причакваше и снимаше семейства или влюбени двойки по площада до черквата „св. Неделя“. Това е. Ако се сетя още нещо ще пиша пак.

Поздрави,
Милка

PS
Предай моля те поздрави на Роза. Кажи ѝ когато е в София да мине непременно да се видим. Тук е свободен режим, но аз не мога да излизам до града, краката не ме държат, тъй че тя трябва да мине.“

По разказ на Милка Ангелова, записан през 2015 година.

 

 

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник" и "Стъпки...". Книгата "Стъпки..." може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

https://offnews.bg/