Писателят Христо Стоянов: Заставаме пред огледалото, за да променим себе си

Христо Стоянов е писател, автор на романите “Скритият живот на една помакиня”,, До СтрасТбург и назад, „Глутница за единаци”, „Помашка рулетка”, Копелето –Евангелие от Юда”, „Улица”Смърт”, „Борба за самочувствие”, „Невръстни старци”, Записки по България/есета/, „Аз,доносчикът”,” Другият В.Левский”, „Разпад” и др., както и на стихосбирките „ Шепа живот”, Небесна каторга”, „В очакване на живите“. Превежда от виетнамски, руски и сръбски.

Кой сте Вие, господин Стоянов?

– Роден съм на 20 декември 1956 година в 8:10 сутринта в град Габрово. Никой не е подозирал тогава, че един ден ще го докарам дотам да стана и Почетен гражданин на града. Според мама не е имало лекар в залата и понеже съм се родил пет и двеста съм изхвърчал от  налягането точно в момента, в който докторът влизал и ме е хванал във въздуха. Според мен не е успял да ме хване и аз все още летя.

Определят ви като скандален писател?!

-Никога не съм смятал, че съм скандален. Просто съм мислещ и откровен човек. Надявам се и другите един ден да станат такива. Почти всичките ми книги, които са предизвикали скандали, са по действителни случаи. Кое е по-скандално – да родиш в тоалетната на ученически пансион и да удушиш бебето, или да се опише това? Или пък да се опише истинското лице на интелигенцията. Поименно. Ние заставаме пред огледалото, за да променим нещо – да се срешим, гримираме. Никой не застава да се възхищава от себе си, а за да промени това, което не харесва. Нещо такова се получи – вместо да се променят, те решиха да строшат огледалото, което никога няма да им каже колко са красиви. Защото животът не е приказка, въпреки че приказките описват живота.

Как стигнахте до Варна? Габрово, Смолян, София, Враца…

-Разбира се – жена. Нищо друго не напомня за море така, както може да го направи една жена. Със своите плитчини и вълнения, със своите бури и затишия. И със своите мъртви вълнения. Но обикнах Варна преди да се оженя. Баща ми работеше в Девня, леля ми, сестра му живееше във Варна… Карал съм детските и юношеските си години тука. Пък има и нещо друго. Майка ми е от Западните покрайнини. Сърбите са изкарвали дядо на разстрел – седем години се е бил в български окопи, с девет куршума се връща в къщата, която преди да иде на фронта е била в България. И 45 -та година емигрира цялото семейство в Родината си. Сега бягат от нея, някога са емигрирали в нея. В този смисъл аз произхождам от номадски род и преместването от едно място на друго е част от моя дух…

Как стана така, че влязохте в ГЕРБ?

-То се получи малко като да си купиш фабрика на 9 септември 1944 г. Но историята е много по-дълга. Тя започва много отпреди 1989 г. Тогава 11 години чаках първа книга, а когато се появи в 1986 г. направи много добро впечатление – рецензии, положителни и отрицателни. После се случи така, че написах едно стихотворение „Грешникът“, посветено на Тодор Живков. Давах го на Едвин Сугарев – той правеше тогава смятаното за нелегално списание „Мост“. Тогава „дисидентът“ Едвин хвърли като опарен листа и каза: „Как да го пусна, нали ще ме вкарат в затвора?“. Казах му тогава: „ Еди, ама аз мислех, че правиш нелегално списание“. После го дадох във в-к „Пулс“, но дошли от Държавна сигурност и прибрали целият цикъл – историята я описва в „Кабинет на десетия етаж“ тогавашният главен редактор на вестника. После влязох в клуба за „Гласност и преустройство“, после периодически започнаха да ме прибират в милицията. Докато се стигна дотам един ден да ми кажат: „Избирай – или да те интернираме от Смолян, или напускаш България“. Социалистически демократизъм – даваха ми право на избор. И така… После направихме СДС в Смолян. И само няколко месеца след това им казах, че напускам, защото с тях съм се виждал само в изтрезвителя. После се дистанцирах от политиката. Пък имаше и лична морална причина – бях се развеждал вече. Човек ако не може да направи семейство, не може да създава Държава. От седемнадесет години живея с жена ми и разбрах, че мога да правя семейство. А в ГЕРБ влязоха и приятели, на които много вярвам. Докато дойде оня ден с паленето на сламата, с вмирисаната риба и хвърлените яйца по държавни символи. Непосредствено след 10 ноември 1989 г. под прозорците на един от големите поети на България крещяха: “Смърт на Левчев, смърт на комуниста“. Между другото той ме е измъквал много пъти от милицията. Беше се образувал вакуум около него – телефонът му мълчеше. Отбягваха го всички онези, които му бяха лизали подметките, започвайки от кръста надолу. А аз отидох и го поканих за кум. Няколко месеца след това кръстих и сина си Любомир. Та когато започнаха да замерят Герба, Народното събрание, Съдебната палата с яйца и жълти като жълтъци павета аз влязох в ГЕРБ…

Идвало ли Ви е да напуснете ГЕРБ?

-Че за какво съм влязъл? Между другото ми предлагаха да мина на други брегове, както и да се разбира това. Гешев, когато ми предложи да стана съучредител на неговото движение му казах, че така просто ще получи още един предател. Защото всички тези, които не са успели да се уредят чрез ГЕРБ и други партии с пост и обществени поръчки ще отидат при него. И се оказах прав.

 Как изглежда днешната политическа обстановка в страната през погледа на писателя Христо Стоянов!

-Понякога граничеща с абсурда. Партиите са с размити идеологии.
Да вземем БСП. Всъщност, по дясна партия в момента от нея няма. Не само като поведение в обществено – политическия живот. За съжаление партиите, или голяма част от тях, разбира се, са с една единствена идеология – интригата. Интригата се превърна в идеология. Корнелия Нинова смени една икономическа доктрина с политиката на селската пейка. От друга страна имаме „партията“ на Румен Радев, който успя да създаде конфликти между всички институции в България, от което печели единствено той. Всъщност, едва ли и той печели, защото благодарение на тези конфликти между институциите Румен Радев предизвика промени в Конституцията, от което загуби най-много Президентската институция…  Конституцията нямаше да бъде променена, ако не беше Румен Радев. „Възраждане“ от друга страна показаха, че „във време на криза най-конвертируемата валута е Национализмът“ – цитирам себе си. ППДБ и ДПС унищожиха доверието в партиите въобще и създадоха една нова идеология – идеологията на пасивното мнозинство…

 Кои са днес подходящите политически прототипи за едни запомнящи се  литературни герои?

-Прототипи винаги има, но за целта са необходими писатели. Има прототипи за положителни герои, и за отрицателни… Ако е за отрицателни Бай Ганьо вече е написан – като че ли няма какво да кажем след него. А относно това кои биха могли да са прототипите, вече споменах няколко имена – Корнелия Нинова, Костадин Костадинов, Кирил Петков, Асен Василев, Манол Пейков, Божанката…Или пък бившият министър на културата от правителството на ПП – вече не му помня и името.

 Чува ли се днес гласът на писателя, на поета, има ли нужда от него във време, в което сме толкова разделени, не е ли твърде заглушаван от крясъците на властта?

-Чува се гласът единствено на тези писатели, които крещят: „Аз съм демократ, но въпреки това искам привилегии и държавата да ми дава, тоест, аз искам копанката да ми бъде пълна.“ Знаете ли, най-интересно бе, когато пандемията на коронавируса се появи в България и Държавата реши да дава средства на хора със свободни професии…Всички ревнаха тогава, че са такива – включително и тези, които бяха на щат в разни културни институти…Бях изумен, че само двама български писатели сме регистрирани като свободна професия. Тоест, ние си плащаме данъците, както е нормално, социалните осигуровки плащаме, здравните осигуровки. Докато другите твърдят, че са свободни професии само защото са ги обявили за писатели, художници, музиканти, актьори от роднинския кръг на първите им братовчеди… Свободната професия не значи принадлежност към гилдия. Тя е и отговорност пред обществото.

 Навремето имаше художествено-творческа интелигенция, която властта поощряваше, но и която я обслужваше, а днес?

-Мислите ли, че нещо се е променило. Сега пък има Сорос, Прокопиев, разни фондации, които си назначават съответните клакьори. И всеки търси някакъв начин да се докопа до кокала. Преди беше абсолютно същото, само че имаше една партия. Скоро един спечели награда за стихове, посветени на Украйна – малко е цинично да яхаш трупове като Пегаси. Тогава имаше Априлско поколение, сега е Ноемврийско. Всичко се повтаря. Народопсихология. Вече се появяват като братски могили сборници със спомени от социализма на хора, чиято единствена дисидентска постъпка е родилният им рев на 11 ноември 1989 г., защото отказали да се родят на 9 ноември същата година. Това са неща, от които трябва да се пазим. Защото Бог не може да ни опази – Той пази тези, които му вярват. А българинът натрупа много атеизъм през последните 13 века…

https://diagnoza.net/