Ще ви разкажа за двама пациенти в нашата болница, чиито истории илюстрират отношението на обществото и институциите към хората с ментални увреждания

Ще ви разкажа за двама пациенти в нашата болница, чиито истории илюстрират отношението на обществото и институциите към хората с ментални увреждания.

Единият е от София, другият - от Божурище. И двамата са поставени под пълно запрещение и настойници са техни близки - на единия е сестра му, на втория - първа братовчедка. И двамата ЖИВЕЯТ от много месеци, първият - даже от години с малки прекъсвания, когато обикаля по улиците, в ЛЕЧЕБНО ЗАВЕДЕНИЕ. И така са още около ТРИДЕСЕТ души само в нашата държавна психиатрична болница. И в останалите 11 не е по-различно положението. ДПБ-тата са превърнати в приюти. Защо? Защото институциите не желаят да си вършат работата. Социални грижи са активни в други сфери и с друг тип потребители - нашите не са интересни. От години водим битки социалното министерство и подопечните им структури, като АСП например, да работят, за да не стават психиатриите на приюти. Да, ама не. Не става и не става. Органите по настойничество към общините също спят дълбок зимен сън...целогодишно. Съгласно нормативната уредба - Семейния кодекс и подзаконовите нормативни актове, настойниците са длъжни да дават отчети към органите по настойничество веднъж годишно. Запретеният трябва да живее при настойника си, освен ако някакви извънредни обстоятелства не налагат да живее на друго място. И това друго място най-често са държавните психиатрични болници. Всички реват, че нямало места за активно лечение на психично болните хора, които са във фаза на боледуване. Не, леглата са достатъчни, просто в държавните психиатрични болници живеят около ТРИСТА души, които отдавна трябваше да са по къщите си /ако имотната мафия не ги е освяткала, или в социални заведения - ако социални грижи си вършеха работата, а не обясняват постоянно колко много работят, но видиш ли, места нямало. Звучи ми като стария виц - в един трамвай се качила жена с много торби и започнала да мърмори, че "вече няма мъже"и тогава един мъж се обърнал и казал "мъже има, госпожа, места няма, не виждате ли". Същото е и със социалните грижи - има ги, но места няма. И поради това ние ежедневно водим битки да върнем някой от живеещите у дома, или при настойника, или да го преведем в социално заведение. Да, точно битки са това, в които винаги сме обвинявани в безчовечност, лошо отношение и разговорът завършва с "ще извикам телевизия и ще пусна жалба до министерството". А аз до кого да пусна жалба, че съм притискана постоянно да "задържам някого на лечение за по-дълго, че няма кой да го гледа", от другата страна е дежурният по МЗ, който звъни, че нямало места в София за настаняване на остро болен и линейката обикаля и чака с часове, от третата страна е Комитетът против изтезания при ЕК, който на ежегодните си регулярни проверки от две десетилетия посочва проблемите, включително и този, и не се прави нищо от социални грижи да се разтоварят болниците от приютните си функции. Кажете аз какво да направя, ние какво да направим, защото на този огън се пекат всички колеги от държавните психиатрични болници.

Резултатът е НУЛЕВ!!!!! Всеки доклад на КПИ към ЕК констатира нарушаване на правата на психично болните. И след всеки доклад се започват едни проверки от кого ли не. Няма да стане така - на входа на системата са заложени бомби, които избухват на изхода. И аз вече виждам като възможна стъпка ние - работещите в държавните психиатрични болници, да напуснем работа и да се откажем от тази битка. Това е!

Цветеслава Гълъбова