Пътувайки из България, ми става хем мило, хем тъжно. Прекрасна природа и градове и села, през които сякаш току-що е минала тежка война. Зеят счупени прозорци, падащи мазилки, срутени покриви, самострутени руини - остатъци от къщи, в които се е чувал детски смях. Боклуци навсякъде, все едно на хората им е все тая какво е около тях. Зомбирани лица, унили, с угаснали очи. Тук - там в големите градове нещо различно, хубаво направено, с хора, които не изглеждат като живи умрели.
Много ми се иска евроатлантиците, които се подиграват с изостанала Русия и качват снимки от руски села, да вземат да отидат в някое българско село из Родопите, из Странджа, из Северозапада и там да направят снимки. Да видят докъде ни докара ЕС и европейският им път. Да видят дружбата с американците докъде ни закопа.
Изглеждаме като държава на доизживяване. Поне по малките населени места. Вижда се колко са угрижени хората. Оцеляващи. Но не и живи. Това ли искахме? Това ли е свободата и демокрацията?!
Днес цял ден валя. Предимно сняг. От Златоград до Пловдив видях два снегорина, единият от които беше с много късо гребло и се носеше нанякъде. Усещането е, че държава няма. И че никой няма да се погрижи за нас.
Нямам обяснение как в рая на земята успяхме да сътворим пустиня!
Елена Гунчева-Гривова
Абориген
10 months before
Усещането , че държава няма не е от винетките. Делото за спасяване на давещите се е дело на самите давещи се.
Коментирай