Година, преди да издъхне в жестоки мъки, покосен от туберкулоза – Георги Стойков Раковски (1821-1867) започва да пише автобиография, но текстът остава недовършен. Разказът спира още във времето преди раждането на основоположника на модерната българска политическа мисъл, както е определян Раковски съвременни изследователи.
Недовършеният автобиографичен текст е публикуван за пръв път през 1952 г., когато БАН събира в четири тома архива на автора на „Горски пътник“.
Автобиографията обхваща едва 5 страници. В уточнението, което се прави в края от съставителя на тома с писма и ръкописи на Раковски – Георги Димов, е отбелязано „Това недовършено житие – автобиография на Г.С. Раковски, писано през 1966 една година преди смъртта се състои от 12 страници на един голям тефтер, подвързан заедно с излезлите броеве на „Българска Дневница“ от 1857 г. Причини за недовършване на житието са били навярно болестта и смъртта на Раковски“. В посочения том с писма и ръкописи, излязъл през 1952 г., е публикуван и „План на житието на Г.С. Раковски”. Автор на този план самият Раковски. Той не довършва и тази програма за разказ на собствения си живот, като спира до 78-а точка, в която явно планира да опише създаването на българската Болградска гимназия по време на посещението си в Яш през 1859 г. Последната 78-а точка е описана от Раковски като „Пътешествието ми в Яш с Пантелакя Аврамович при Княза Н. Богорида, който бе тогава тамо
В своята автобиография Георги Раковски изпълнява едва първите 4 точки от своя план, които са
„1. Увод;
2. Месторождението ми;
3. Домородственото име бащино ми;
4. Домородственото име майчино ми“.
В цялата осъществена част от планираната автобиография данните за семейството, родителите и прародителите са много по-малко от изразяваното лично отношение на Раковски към съдбата на българския народ – той пише с много любов и мъка за страданията и мъчителите на поробените българи. Автобиографията започва със следната уговорка: „Най- мъчното нещо на света за един добросъвестен човек е да говори сам за себе си, а още по-мъчно е да пише сам делата си или житието си“. Следва уверението, че „никой на света не може да има изискването, че неговите дела са били все добри и полезни“. Цяла страница заема уводът на автобиографията, като преобладават твърденията, че читателят ще види как се възражда народната любов от младостта в сърцето на един човек, каква голяма сила има тя в него, когато съзрее и става постоянно негово начало, предмет и цел“. На тази голяма цел е посветен изборът на автора да описва „истинни събития, познати от голяма част очевидци, и събитията такива, които са имали голямо влияние върху развитието на народния дух“.
Раковски е категоричен, че в неговата автобиография няма да има „измислени от остро въображение случки, накичени с любовни и нежни приключения“.
Създателят на Българската легия остава верен на тези заклинания като сред оскъдните данни за себе си и семейството, от което произхожда, пише преди всичко за „невинна българска кръв“. С разказа става ясно защо Стойков Попович решава да се нарича Раковски. За жалост липсва уточнение за избора да смени името от „Съби“ на „Георги“. Според разни свидетелства този избор е свързан с вуйчото по майчина линия – Георги Мамарчев (1786 - 1846) – личност с големи заслуги в борбите за свободата на България. Още през 40-те години на 19 век младият Съби започва да се подписва като Георги, а според недоказани свидетелства твърди, че така носи името на свети Георги – един от покровителите на България.
Няма обаче никакви доказателства, че фамилното Раковски е свързано с полския революционер Михаил Раков ски. Създателят на „Дунавски лебед“ обяснява избора си с родното място на неговия баща като пише с явна гордост в автобиографията си: „Домородството откъм баща ми са били знаменити люде, преселници в Котел от стария град Ракова, чиито останки се виждат днес в едно малко селце под името Раково, далеч от Котел към западна страна близо при пътя, който отива за Сливен“. И тук Раковски се впуска в исторически преглед, който прави с особено вдъхновение: „Този град Раково е бил отечество на храбрия Боян, който предвождал Симеоновото войнство под цариградските стени и е насилил цариградската стена откъм Златия Врата крепостта. А подир бързото примирие цар Симеоново с византийците поради нападението от маджарите на Българските граници
Боян е бил избран от Раковото общество на общонароден събор за предводител на войнството, изпроводено против маджарите.
Боян е храбро победил маджарите и стигнал до чехите, от дето се е завърнал с голяма слава, водещ и много заробени.
Раково е разорено от турците много след падането на България и една част от жителите му се преселили в Котел, а друга – в Сливен.
С този исторически факт е обяснено и името, което семейството на бащата Стойко носи при при пристигането си в Котел:
„Поради това преселение бащиното ми домородство е носило име Раковала на турско окончание, което е истинско Раковски“. Така недовършената автобиография слага край на всички спорове и хипотези за произхода на фамилията, с която е познат идеологът на българското възраждане.
Баща ми се е звал Стойко, а майка ми Руса; домородственото име на баща ми е Папазоглу (Попович) и Раковала (Раковски), а майчиното ми е било Мамарчовци“, пише Георги Раковски, като преди това акцентира върху страданията на поробения български народ:
„Месторождението ми е село Котел, лежащо в планинската верига на Стара планина, коя започва от Черно море и нахожда се в положение между 42 и 43 паралел северна широчина и между 24 и 25 източна дължина. Родил съм се в 1821 лето от българи родители в оная страшна и ужасна повременност, когато подир обесването на фанариотския патрик Григория са изпроводени от Цариграда в България три паши да оберат оръжието от българите и да изколят и избесят сичките български старейшини и знаменити люде по градищата и по големите села“.
Тук Раковски пише за последиците от гръцкото въстание през 1821 г., в резултат на което страда голяма част от българското население само защото „българите са едно вероизповедание с гърците“. За невинно пролятата българска кръв през 1921 г. Раковски пише
45 години по-късно, когато започва да пише автобиографията си вероятно точно отминалото време и опитът на борбата му дават основание да подчертае:
„Западна Европа, както и Русия никакво внимание не обърнаха на това, но оставиха кръвопийците турци да следват зверското си дело до де самите се наситиха от християнска кръв“.
Раковски описва кърджалийските нападения, като отбелязва че „най-голям отпор против кърджалиите са дали българите и кърджалийското разорение е нанесено от българите“ и съжалява, че „те бедни не са знаели при такава слабост на турската държава и при такива междуособни раздори на турците да се освободят веднъж завинаги от турско иго и да изгонят азиатските зверове от Европа“.
В автобиографията си Раковски пише, че причините за това се коренят и в незнанието за предишната българска слава, както и в масивната гръцка кампания по българските земи. На този фон разказва за прародителите си: „Прадядо ми е бил свещеник – Папазоглу, Попович. Дядо ми се е звал Съби и е бил в тях времена знаменит търговец, който е търгувал с Брашово и с Цариград. Той е починал във времето на кърджалиите като се завърнал от Цариграда и оставил едно голямо количество пари и четири сина (...) имението му са наследили двамата му по-големи синове, чичо ми Дачу и Чичо ми Матей, а баща ми и чичо ми Минко, като невръстни още останали под тяхно надзирателство“.
С гордост Раковски пише за това как чичо му Дачо „избира 300 решителни юнака и с двамина още храбри войводи, Аршинку и Макавей, нападнали през нощта кърджалиите в Жеруна и избили множество от тези злодейци! Кара фейз и Индже войвода като видели тази неустрашима дързост от котленци, оттеглили се посрамени“.
Източник: Уикенд
