104 години от Ньойския договор. И осемдесет години от емигрирането на майчиния ми род от България в... България. И усещането, че съм генетичен емигрант:

104 години от Ньойския договор. И осемдесет години от емигрирането на майчиния ми род от България в... България. И усещането, че съм генетичен емигрант:

ДЪБОВАН
(Тридесето писмо)
Този облак срещу мен, който се задава, е баба ми Роса. Ако не е е гьостерицата в ръцете и голям смях ще падне. Защото няма мъж на света, който да научи всички псувни, които знае баба. При това ги знае наизуст. Трябва да е била отличничка, когато са изучавали тази дисциплина в училище. Но баба беше неграмотна и ги рецитираше наизуст. Понякога бърка реда на псувните, но им хваща края и продължава без да повтори. Стигне ли обаче края на репертоара си, баба Роса започва да импровизира. Няма писател с такава фантазия, като баба Роса. Така и до края на дните си не се научи на литературен български. Говореше на нещо средно между сръбски и шопски. Дядо ми събрал цялото семейство и през четиридесет и пета година се изселват в Дъбован, Плевенс-ко.

Тогава се чудех защо мама ми казва, че селото е на Дуна-ва, след като то е досами реката. Всъщност, между Дунава и селото има две препятствия – комарите. И гьостерицата на баба Роса. Първо обаче пуска псувните – като хрътки хвърчат пред нея. И като те надушат започват да те ръфат поименно. Като се почне от всичките ти роднини, та се стигне до личния ти Господ. Това и е останало на баба от Сърбия. Всеки сър-бин си има личен Господ, от който нито един друг сърбин не се страхува. Защото, ако в други страни и народи им напсу-ваш Господа, цялата мощ на религията им се стоварва връз главата ти. При сърбите не е така. Може би това е единстве-ният народ, който не знае пола на Господ. И го псуват и жени, и мъже. Като се почне от „уста“, та се стигне до „дупе“… Баба сигурно така си отмъщаваше на сърбите, които са изкарвали дядо на разстрел.

Вместо да го изкарат да почерпи, защото баба току-що била родила. Сняг, виелица, новородено и ро-дилка в леглото, а те изкарват дядо на разстрел. Разлютила се баба, зарязала всичко – деца много, да се гледат сами. И хукнала след войниците. Не се знае виелицата ли им духала шайкачите, или псувните на баба ги събаряла от главите им. „Црва, разправяше после, ми се влачиа“… Плацентата още и се влачи, а тя след дядо ми. И когато те наточили пушки сре-щу него, тя застанала между пушките и дядо и рекла: „Прво пуцайте мене, после Андону“… И те се смилили над родилка-та. Въпреки че ми иде да си мисля, че тя се е смилила над тях. О-ле-ле, дано и над мен се смили. Ама няма да се сми-ли, защото е пребледняла, а забрадката и виси на една стра-на от главата. Косата и е руса и сплетена на венец. Сигурно е била с две сплетени плитки, но така ги бе съединила на гла-вата си, че приличаха на венец. Венец от паламида – толкова руса беше. Славянка. Славянка с гьостерица. И с псувни на уста… Баба. Баба Роса. Гледам гьостерицата и се чудя за как-во и е. Защото веднъж я съдили за побой. Побой с голи ръце. Дядо е бил седем години в окопите, с девет куршума се връ-ща от война. Тръгнал от родната си къща във Вучидел, Трън-ско и след седем години се върнал пак в нея, но тя била вече в Сръбско. Така и не дал на децата си да учат в сръбско учи-лище и подкупвал даскала с дамаджани ракия. И учил децата си на български. Заради този български избягали после на Дунава. Е, и заради изкарването на разстрел.

Но веднъж ба-ба посегнала и на комшия. С голи ръце. Скочил да бие дядо, а дядо – слабичък. Слаб и горд. Баба разбрала какво става, прескочила плета и… След като се върнал комшията в съзна-ние подал иск срещу дядо. И чак като разбрал, че баба го е била, още от съдебната зала хванал пътя и избягал от селото. А може да е искал да избяга от жена си и това било повод. Ама, пък от друга страна, коя жена ще търпи в къщата си мъж, когото жена бие. Тогава жената била по-склонна да се примири на изневяра от мъжа си, но да го бие жена… Не се прощава такова нещо. Ама аз съм на три годинки, къде да бягам. Баба Роса е майка на мама – мама няма да ми се притече на помощ. И мъж няма да ми се притече на помощ. Румен и Пламен са колкото мен – децата на Шумана. Шума-на е братовчед на мама и син на брата на баба Роса. А той знае моженето на сестра си – поне да извади флигорната, да я омилостиви някакси…

Спомням си, че когато почина дойде неговата законна жена и изгони вуйна Коца от къщата, която бяха правили заедно с дядо Тодор. Любов. Така разбирахме какво е любов. Той оставил жена си заради Коца. А тя пък никога не го попита в живота си, тъй, както вдигат къща, ако нещо с него стане къде ще отиде. Тя просто го обичаше и знаеше, че след него няма живот. Странен род. И сега един член от този род тръгнал да ме напада. Ако пресека комари-те, псувните на баба ако пресека и стигна Дунава – нататък лесно. Ще се бухна във водите му и направо в Румъния. На-шият род на емиграция поне е свикнал – една държава по-вече… Ама баба е пуснала псувните, те ме заобикалят, обг-раждат ме… Но дочувам между тях едно умилително: „Чупе, мое чупе… Яла я да те научим“…

Разбирам аз, че псувните не са съвсем истински. Това „Чупе“ я издава. И тя не можеше да преведе тази дума. Питал съм я какво значи, а тя ми правеше буквален превод. „Бабо“ питал съм я, какво значи „Чупе“… Баба поглеждаше към палците си, които се бяха оставили без нокти един друг и превеждаше: „Чупе“… Но това бе знак за разтапяне, за любов, за прошка… Понякога можеше да значи и опит да приспи вниманието ми, ама баба Роса не беше подлец. „Изкарааа ми акъла“, казва баба. И се подпира на гьостерицата. Защото и казали, че сме отишли хлапетиите да се къпем накъмто ямите в Дунава… Баба Роса…

Христо Стоянов