Негласуването е политически избор

В отчаянието си ГЕРБ пак е готов на самоувреждащи компромиси със злобната „Промяна“

У нас не се има за достойно да си родолюбец, но е изгодно поне с нещо чуждо да се накичиш

В поредна мътна и напрегната предизборна кампания сме. Тя е поредната, която върви в условията на световна хибридна война и два горещи кървави конфликта на север и юг от нас. И двата с потенциал да предизвикат световен ядрен сблъсък. Мощно сме притиснати категорично да вземем страна. Това разбужда тревожни чувства и витае в мислите на политици и избиратели.

Колониалната администрация пак ни въвлича във война, подтиквана от САЩ. Служебното правителство на Димитър Главчев одобри подписването на Споразумение за сътрудничество в областта на сигурността между България и Украйна и присъединяването на страната ни към представения по време на Срещата на върха на НАТО във Вашингтон „Компакт за Украйна“.

За мост за Украйна към НАТО запретваме ръкави, заделяме 80 милиона евро за нея. Но нямаме 8 милиона лева за подготовката на военните си летци. Осъждаме ракетното нападение на Иран, но не виждаме операциите на Израел в Газа, Ливан и наоколо. И натам ще ни бутат да се харчим. Ползват ни скромните активи, крепим, даваме, осъждаме по външни височайши разпореждания.

„Послушанието е най-големият проблем на нашите управници“ писахме в „Монитор“ през май 1999 г.: „Постоянната подкрепа за каквато и да е американска линия е единствената им възможност да са на политическата сцена, на власт и да папкат на корем. Правителството на СДС подкрепяше бомбардировките на НАТО в Югославия, осъждаше сърбите и бранеше косоварите“.

Хем още не бяхме в НАТО. Както и през 2003 г., когато започна операцията на САЩ и „желаещи“ срещу режима в Ирак под оказалия се накрая напълно измислен предлог, че Саддам Хюсеин заплашва света с оръжия за масово поразяване.

„Правителството вкара България в чужда война“ писахме тогава в „Монитор“: „64% от българите са против тази война, 21% не могат да отговорят. Ясно е, че за съкрушителното мнозинство от народа тази война е чужда“. Подкрепиха я обаче.
Както и първата през 1990-91 г. срещу Ирак, известна като „войната в Персийския залив“. За нея конгресменът Джим Моран заяви, че тя е работа на американските евреи и споменава Ричард Пърл, Дейвид Вюрмсер, Дъглас Фейт, Пол Улфовиц. Пат Бюкенън добави, че войната в залива е „по кандърма на израелското военно министерство с благословията на агитката му в САЩ“.

А нейната логика назидателно е показана от американския президент Хари Соломон Труман, след като по негова заповед са пуснати атомните бомби в Хирошима и Нагазаки: „Лидер е онзи, който е способен да накара хората да правят, което не искат и не харесват.“ Такава е логиката и на събитията в Близкия Изток.

Захванали се с няколко сериозни конфликта в няколко региона по света, на Щатите се налага все по-грубо да тласкат васалите и неоколониите си към все по-остро противопоставяне с техни стари и нови противници. Правят го по добре известния от древността начин - чрез поставени от самите тях управници, по същество платени или държани чрез компромати марионетки.

Така се появяваха военни или цивилни диктатури по латиноамерикански модел, различни по форма авторитарни режими, сравнително отскоро и псевдодемокрации. Все за отчуждени от народите и обществата си протежета и партийни по название политически клиентели. Както е почти повсеместно в НАТО и Евросъюза.

Затова и процесите в тях са сходни, макар да има и различни местни своеобразия. Сходни са по характер и приблизително съвпадат по време и промените в нагласите и реакциите на обществата и избирателите в страните, попаднали под хегемонията на САЩ. Виждаме го в Евросъюза и у нас, особено показателни са резултатите от различните избори в отделните страни членки.

Обобщено, в тях авторитетите на по-влиятелните политически структури и особено на техните лидери се смъкват надолу; неолибералите бързо или драматично губят доверието на избирателите; покачват се резултатите на патриотичните и с националистически уклон партии; нарастват миролюбиви и антиамерикански тенденции; зрее готовност за антивоенни протести.

Класическият начин да се избегнат вътрешни размирици е започването или въвличането във война навън. Това и опитват Вашингтон и Лондон - както през ХХ в. да сблъскат европейците да се изтрепят, а те да разпределят тортата накрая. Но е много съмнително, че това начинание през Украйна или Близкия Изток ще е успешно. Може и да е провал или тях да сполети ядреният удар.

Доста релефна и прозрачна е тази игра. Затова у нас по-първите по резултати на избори партии бягат от пряко участие във властта по време, когато се налага взимането на тежки за страната и населението решения. Принудиха веднъж ГЕРБ да се сглоби с ППДБ и ДПС, но от това загубиха много. Напълно очаквано биха загубили още повече при подновяване на печалната сглобка.

Тя всъщност се съществува в предизборната мъглявина. Мразеха се десет месеца, но в служебния кабинет пак си мишкуват сглобени на сянка, макар да не признават. Спазват външното указание за пределна вярност спрямо евроатлантизма и Вашингтон, видно е по действията на правителството. Предизборно нито ГЕРБ, нито водачът Борисов не атакуваха ППДБ като нежелан партньор.

Дори напротив. Както „Труд news“ писа още на 14.06.2024 във „В съгласие сглобените пак спечелиха“, сглобката се очертава следизборно като основен вариант. Пак „пряко здравия разум и хорските очаквания, което винаги носи загуби и унижение.“
Зам.-председателят на ГЕРБ Томислав Дончев: „Управлението с ППДБ беше самоувреждащ компромис... ГЕРБ е готов на компромиси, дори и самоувреждащи, за да има редовно правителство“. Хем иронизира предложението за „равноотдалечен премиер“ и определя „Промяната“ като „злобна опозиция“!?

Какво да правят с третия фактор в неизбежната сглобка - ДПС? Много е вероятно след изборите да влязат две формации от разпадналото се етнорелигиозно движение. С по няколко от „обръчите от фирми“ на Доган около предишното. С по четвъртинка от половината бизнесмени, реализирали се с негово съдействие.

Той определи ДПС като „бацил - където влезе, не излиза“, кои „бацили“ в различните власти са на Пеевски, а кои остават при почетния председател, че да се ориентират избирателите?

Нали той беше „инструментът, разпределящ порциите на финансирането в държавата“, а какъв ще е от ноември нататък? И как „ще спре момчето, което застрашава и демокрацията в страната, и държавността?“ Неговото момче, Феномена, от когото сега се срамува, който го сочи за ченге и земеделец.

Избирателите в България не гласуват по различни причини, но все повече поради осъзнаването, че негласуването всъщност е значим политически акт. Дълго ги заблуждаваха, че това е безотговорно, глупаво или направо вредно за държавата и обществото.

Днес виждаме, че драматично ниският процент дали глас на избори лиши от легитимност продажните т. нар. системни партии и особено водещите политици в тях. За да е по-ясно за населението, че те под маската на „слуги на народа“ са работили срещу него, срещу държавата, но в интерес на външни недоброжелатели и на ползу джобу си, разбира се.

Точно в резултат на това в България никак не е комфортно да си българин, не се признава за достойно да си родолюбец, опасно е да отстояваш твърдо националните интереси. Но пък е изгодно да се подредиш в някое обгрижвано малцинство, да си чужденец или поне с двойно гражданство. Абе поне с нещо чуждичко да се накичиш!

Не бяха малко, които го сториха. Българинът в мнозинството си не е бунтовник, но не е и овчедушен. Тихият протест и отхвърлянето на чуждите политически измекяри чрез негласуване също върши работа. Като форма за съпротива, че и на възможна промяна. Тя зрее и в Европа.

Автор: Д-р Илия Илиев

trud.bg