От ден до пладне. Толкова ще продължи поредната наша разлъка с извехтелия мит за образования българин

От ден до пладне. Толкова ще продължи поредната наша разлъка с извехтелия мит за образования българин. 

Аз съм от поколението, което е отраснало с тази легенда. Хвалехме се в собствения си, пълен с лъжи балон какви интелектуални зверове сме, как българското образование превръщало всички ни във „всестранно развити“ личности. 

Така ли беше?

За да вляза в Английската гимназия в родния си Пловдив, посещавах частни уроци – явно началното образование не е било в състояние да ме подготви за високото ниво на елитната гимназия в онова време. Тази практика днес е още по-фрапираща. Деца редовно ходят на частни, допълнителни уроци, още в началните си класове – родителите ги пращат, защото виждат, че децата им не се справят в училище. И преди, и сега, си затваряме очите за този странен факт. Всъщност страничната, частна практика на учителите е част от някаква извратена социална политика за подпомагане на преподавателите, които иначе трудно се справят с издръжката на собствените си деца. 

Моята учителка по литература не ме харесваше, за което не мога да я виня – отношението беше взаимно. Заради тази споделена неприязън аз, подобно на много мои връстници, отказвах да чета някои от „задължителните“ класически произведения. За моята учителка беше важно не да прочета и усетя една книга, а да наизустя точно „какво е искал да каже автора“. За целта беше достатъчно да назубря предложената ми критика по въпроса. Наложи ми се да изчета важни, съществени литературни произведения много след като завърших училище, просто защото там напук ги пропусках. 

Образователната система по мое време беше точно толкова нескопосана, колкото и сега. За мое щастие (и за щастие на моите връстници), ние просто нямахме много други изкушения в живота си и се образовахме докато се забавлявахме – в много случаи с писмено слово - в списания и дори книги. 

Проблемът на съвременната ни образователна система е, че не е съвременна. Тя не е мръднала изобщо напред, не е съобразена с настоящето, не се бори за вниманието и интереса на децата, а продължава да ги кара да „приемат материала“. 

Когато случайно стане така, че заговорим за проблемите в образованието, почваме да се хващаме за черешовото топче и кълнем децата си, че не знаят кой е Балканджи Йово и какво гледа дядо Йоцо. Хора, разберете - дори и да накараме децата си да назубрят „Аз съм българче“, няма да ги превърнем в успешни българчета.

Но най-страшното е, че няма държавническа воля за реформа в образованието – нито преди, нито сега – по простата причина, че тези реформи изискват дългосрочно мислене, планиране отвъд мандата. А нашите държавници застават начело на България с кратки цели – да усвоят, да присвоят, да отклонят - с трагичната истерия, че са еднодневки.

И затова са точно такива.

Радослав Бимбалов