ОВЦЕ

    Както е казано, справедливостта има своето си темпо. 

    Това твърдение вероятно ще допадне на днешния българин, доколкото изобщо вече го интересува въпроса за справедливостта. Тя може да се влачи нетърпимо бавно, може изобщо да не помръдва - все тая, това не ни интересува. Никой не говори за справедливост - дори самата дума не се чува, за политиците пък тя не съществува. Те не я знаят, смятат, че не ни дължат справедливост - ние пък не я очакваме от тях - квит сме, в смисъл, че сме жестоко прекарани. 

    Няма да ни е само в този случай, с това сме свикнали. Ако ни занимаваше справедливостта, щяхме да сме съвсем различни, тогава щеше да ни интересува, например, и въпросът за възмездието, за наказанието. Всъщност, ние практически нищо не искаме от политиците си, само се прозяваме от онова, което те ни предлагат, ако изобщо ни предлагат нещо. Сякаш по инерция общуваме с тях, това дори не е и общуване, а някакво бегло регистриране - има ги, е, и какво от това. Всичко изглежда нелепо в политиката, а си е и наистина нелепо.      

    Вече не проумяваме и всевъзможните проучвания, сякаш ги правят, само за да ни натикат още по-навътре в тази нелепост. Ето: българските ученици били по–щастливи от връстниците си в много други страни - обаче не искали да учат висше образование и не им се работело. След това стряскащо заключение дори не ни казват, какво тогава предизвиква у тях убеждението, че са щастливи. Със сигурност самите те няма да могат да обяснят тази аномалия. Вероятно се очаква ние сами да стигнем до извода, че си имаме работа с някаква извънредно рядка форма на анимализиране. Проумяват някак себе си, но не могат да изразят това с думи. Щастливи скотове. 

    С друго проучване ни съобщават, че гласували заможните граждани, а възрастните и бедните не си правели този труд. А заможните защо го правят? Дали това не е израз на друг вид анимализиране: знаят, особено след последните четири години, че всяка набързо събрана банда от никаквици може да ги води за носа, да ги лъгондри най-безсрамно – и въпреки това са склонни да се оставят на издевателствата им. Защо си причиняват това? Искат да видят, докъде ще стигнат въпросните бандюги с гламавщините си? Или просто ни подсказват, че парите оглупяват човека – поне тук, където всичко е размесено в един противен бъркоч, няма ясни граници между едно или друго. Сякаш даже сълзите не са истински – и кръвта също, тя пък е като онази – фалшивата, която се използва особено обилно във филмите-еднодневки, но е напълно подходяща за нашия, българския филм, в който всичко е нетърпимо неестествено и безвкусно.

    Няма да дочакаме не само справедливост, ами скоро дори няма да се сещаме изобщо за нея. Вече сме курдисани да рием само в Настоящето, операцията по обезпаметяването ни почти е приключила. 

    Докато кирчовци лудуваха, нищо в държавата не беше нормално, тя направо беше превърната във фалшива новина. 

Политиците много обичат да говорят срещу фалшивите новини, дори закони щяха да правят за тях - а самите те са си едни фалшиви новини. Когато обикновеният народец изобщо не се сеща за някаква справедливост, с него можеш да правиш каквото си искаш. Добре, че такива като кирчовци са прекалено заети със себе си, а и им липсва и въображение, иначе кой знае на какво щяха да подложат простолюдието, какви още безумия щяха да го накарат да изтърпи, не че и досегашните им щуротии са по-малки. 

    Ставало е много пъти дума за куриозният начин, по който те дебаркираха тук и без никаква съпротива се нахендриха във властта. 

    Те не разбират от хора - всъщност от нищо не разбират, освен от правенето на пари, бързото изчукване на кинти е тяхната стихия - но някой ги е убедил, че тукашният народец има нищожни съпротивителни сили, готов е да кандиса пред всяка измама и дори налудност. 

    И щом са попили тази идея, Кръстникът им ги е пуснал в играта – Българската Игра, която става все по-банална и дори безплътна, вече всеки може да я съчини и направлява неизвестно накъде – и няма кой да го съди за това. „Съдниците“ са напълно безпомощни – те не търсят справедливост дори за себе си, какво остава да я премислят за Българската Съдба. Забравете това – да не хабим излишно думи, за да не ги унижаваме и тях. 

    Има нещо любопитно обаче: ако Кръстникът все още е на този акъл, дали няма да предприеме и следващата стъпка?

    Каква е тя – и как да я изразим по-деликатно? 

    Ами, така – максимално деликатно можем да я изразим, като я сравним с мерките, които бяха взети по време на аферата със заразените от чума овце и кози в Странджанския край. Тогава, през лятото на 2018-а година, над 4 хиляди животни бяха избити – но след това се оказа, че изобщо не са били болни. Ще бъде поучително, ако народецът се провиди в тази касапница – и то като жертвата, разбира се, не като изтребителя-касапин. Едва ли обаче ще се случи това – и то не може и да се случи, когато жертвите не желаят да бъдат събудени и изобщо обезпокоявани по никакъв начин. Те предпочитат да си мислят, че само сънуват касапския нож – дори в мига, когато той ги пробожда. 

    Няма сила, която да събуди Народ, който не иска да бъде буден. Особено, ако той обитава държава, която произвежда единствено сънища, кошмарни в повечето случаи. А розовите й съновидения са толкова нелепи, че не си струва изобщо да ги споменаваме. Тя и влизането ни в Ада ще представи като крупен успех

    През онова лято се случиха някои локални народни бунтове – овчедушието, с което трайно сме сгодени, за кратко преля в защита на овцете. „Справедливост за животните!“ – това трябва да бъде извезано на бунтовните ни байраци, ако изобщо някога ги има. Овцете получиха и своята Райна Княгина – това беше храбрата Ана Петрова от село Болярово, която не допусна екзекуторите да евтаназират добитъка й. Дори заведе дело срещу Агенцията за безопасност на храните – и накрая го спечели. 

    В решението на Върховния административен съд бе посочено, че "в разглеждания казус липсват убедителни доказателства за развитието на болестта чума по дребните преживни животни в конкретния регион… Нещо повече - според доказателствата по делото, стадото на Ана Петрова е в добро здравословно състояние, отглежданите над 200 овце са живи и здрави, включително посочените "две овце с установени положителни резултати за наличие на антиген и на геном на вируса на чума". Така Ана сама се пребори с държавата за щастието на овцете си и дори увеличи стадото си с 70 нови агнета. 

    Ако се постараем, можем да открием хармония, която се разпростира далеч извън тази случка: овцете се множат, докато ние намаляваме с плашеща бързина. Обаче все си оставаме при овцете и сякаш се свеним да направим следващата крачка и да помислим и за себе си.

    Междувременно, нищо не пречи ентусиазмът, с който бяха ликвидирани клетите животни, да се приложи и спрямо народеца. И сега се прави немалко, за да изчезне той - но може да се действа и далеч по-мащабно. Той може да бъде представен като заразен – е, не от някаква чума, това ще бъде прекалено – а, примерно, от Миналото си. Това е реална заплаха и трябва да бъде изкоренена, за да пристъпи пациента напълно пречистен в Новата Нормалност – в която децата са щастливи, понеже не знаят какво да правят със себе си, а заможните ще следват все по-ярки идиоти. А дори само представата за някаква справедливост напълно ще бъде заличена. 

    И това е напълно възможно да се случи – след като и най-малкото усилие и най-мижавата идейка за промяна ще бъдат посрещнати като нещо нежелано. „Не ми трябва на баир лозе“ – обземе ли те веднъж тази идея, няма отърваване от нея.

    Броени дни преди изборите никой не призовава към активно гласуване. Трябва да направят впечатление единствено клетвите: кой е по-голям негодник, кой с кого никога няма да управлява - само това, проклинат се усърдно, а сетне ще направят точно обратното, понеже тъкмо това иска от тях Кръстникът. 

    Там, където редят българските работи, смятат, че едно продължително тотално политическо проституиране ще разочарова до крайна степен простолюдието и това ще го отстрани окончателно от политиката. В нея ще останат няколко малцинства – и това вече се случва - които лесно могат да бъдат пазарени и контролирани. Тукашните цървули няма да имат решаваща роля в политиката, това е замисълът. Елементарно, но толкова ни се полага.

    Впрочем, това за цървулите не е преувеличено – някои от влиятелните американски персони, които довтасаха тук веднага след промените, не пропускаха насаме да споменат учудването си от смущаващият вид на новите политици и от небрежното им поведение.

    Това не се е променило и досега. Само дето пренебрежението към тях още повече се е увеличило.

    И тогава, в първите години на Голямата Мазня, пак не се говореше за справедливостта. Убежището на новите играчи бяха тълпите – а те не се нуждаят от смислени обяснения. 

    Липсваха хора като Мартин Лутер Кинг, и никога не ги е имало тук, за да ни кажат, че „отделната несправедливост е заплаха за общата справедливост“. 

    И така, още тогава отделният човек започна да губи очертанията си, да се превръща в нещо незначително. 

    През 2018-а година, когато спасявахме овцете, стана известен следния факт: според тогавашно проучване на Евростат, 42 процента от смъртните случаи у нас е можело да бъдат предотвратени. 42 процента.

    Изобщо – на баир лозе.

    Кеворк Кеворкян 

    28 май 2024 г